Джо Гарбър - Хайка

Рансъм е професионалист. Предполагам, че цял живот се е занимавал с такива неща. Бива го и убийствата изобщо не го смущават. Тогава защо е изпратил Бърни да го направи? След като Рансъм е дошъл тук, защо ще оставя работата в ръцете на цивилен гражданин като Бърни?

Помисли за мизансцена, приятелю.

Да, имаш право. Щях да забравя. Опитаха се да ме убият на работното място. Защо в службата? Защо не ме застреляха от движеща се кола, докато тичах сутринта или докато се прибирах вкъщи вечерта? Има само един отговор. Рано сутрин на четирийсет и петия етаж няма почти никой. Няма свидетели. Всичко щеше да стане тихо и незабелязано.

Следователно…

Полковник Джон Джеймс Кройтер се бе отпуснал на стола зад масата в осветената от свещи колиба. Никой не го наричаше полковник Кройтер. Всички му викаха Джек Мамбата. Прозвището отдаваше почит на черната мамба — змия, чиято отрова е невропаралитична и е най-бързата и смъртоносна в света. Едно ухапване и след десет секунди си вече история.

Джек Мамбата се гордееше с прякора си.

Пред него стоеше изпита до половината бутилка „Джек Даниелс“. Между устните му висеше почти изпушена цигара „Лъки Страйк“. Той всмукна за последен път и хвърли фаса на мръсния под. После се усмихна на Дейв. Зъбите му бяха необикновено бели. Имаше най-дългите кучешки зъби, които Дейв бе виждал.

— Ето го нашият млад лейтенант Елиът — с блеснали очи и целият настръхнал.

Джек Мамбата говореше провлечен източнотексаски диалект. Ако не знаеше, че полковник Кройтер бе завършил Уест Пойнт, човек би го взел за невеж селяк.

— Мисля, че дойде време да се простиш с девствеността си, лейтенант.

— Сър?

Кройтер погледна дяволито. Така приличаше на Големия Лош Вълк от рисуваните филми на Дисни и той го съзнаваше.

— Имам една задача за теб. Изглежда, Чарли се е натресъл на оня руски майор от КГБ там, на север от Демаркационната зона. Руснакът е започнал да му досажда. Явно предава оръжие, запаси и съвети. Не ми пука за оръжието и за запасите, но съветите адски ме дразнят. Затова искам да вземеш неколцина мъже и да предадеш на споменатия руснак най-искреното неудоволствие на Джек Мамбата.

— Да го доведа ли тук?

— Не. За какво ми е? Не мога да разговарям с него. Не знам езика. Освен това никой няма да е спокоен, ако наоколо се навърта смрадлив руснак. И без това имаме достатъчно неприятности.

— Отстраняване ли, сър?

— Тъй вярно, лейтенант Елиът. Това е приетата терминология. Но го направи тихо. Без свидетели и улики. Целта ни е да поразтревожим шефа на майора от КГБ. Да помисли, че момчето му е избягало и изпяло всичко. Нека да сънува кошмари, че майорът му дава изявления по телевизията. Разбираш ли какво искаме от теб, лейтенант?

— Тъй вярно, сър.

— И какво е то, лейтенант?

— Майорът да изчезне, сър.

В началото на 70-те, когато Дейв започваше бизнес кариерата си, ведомствените телефонни централи бяха огромни и оживени помещения. Цялото оборудване беше електромеханично. За поддръжката се грижеха хората от телефонната компания, които идваха един-два пъти седмично. Всичките бяха едри, пълни и стискаха пури между зъбите си. Носеха дебели сиви работни дрехи и имаха ирландски или италиански имена.

Най-важното беше, че в местната телефонна централа имаха шкафчета, където държаха работни дрехи и ботуши. Дейв се надяваше да намери нещо такова, когато влезе в централата на „Сентерекс“, но не му провървя. Съвременните телефонни централи са малки, компактни и компютъризирани.

И все пак в стаята имаше едно шкафче. Ала там бяха оставени само купчина миниатюрни електронни части, кълба от разноцветни жици, работен колан с инструменти и ръкавици. Можеха да послужат на Дейв за онова, което бе намислил.

На стената имаше бежов телефон. След повече от час усилени разсъждения Дейв реши да го използва. Щеше да се обади на брат си. Не на Хелън. Тя не можеше да се оправя в кризисни ситуации и бързо му приписваше вината за всичко нередно. Дейв беше на мнение, че ако иска вторият му брак да е успешен (а той го желаеше от все сърце), трябва сам да се справя с трудностите. Брат му Франк щеше да бъде изумен, но поне можеше да разчита на него. Хелън само щеше да се оплаква, да го обвинява и да задава въпроси, на които Дейв нямаше време да отговаря.

Дейв посегна към телефона, когато по радиопредавателя се чу провлеченият говор на Рансъм.

— Тук Червеношийка.

— Добре ли си, Червеношийка? — попита човекът на име Яребица.