Джо Гарбър - Хайка

Изключено бе да поиска помощ и по телефона. Не можеше да се обади нито на приятел, нито на съпругата или брат си. Дори на полицията. Още не. Не и докато не разбереше защо шефът, най-добрият му приятел и неколцина други хора, които дори не познаваше, желаеха смъртта му.

Може би искаха и смъртта на някой друг, а Дейвид Елиът нямаше намерение да излага на опасност живота на хората, които обичаше.

Освен това можеше да се справи сам. Поне засега. За щастие беше добре обучен. Тялото му не бе забравило уроците, които умът отдавна беше отхвърлил.

Това го уплаши. Повече от Бърни, Хари, Рансъм и свистящите около него куршуми.

Изглежда, през всичките тези години у него се бе съхранил човекът, в който навремето почти се бе превърнал. А никой не беше в състояние да го уплаши повече от този човек.

Трябваше да се скрие някъде, да помисли и да набележи план за действие. Знаеше къде да намери скривалище.

Намираше се на четирийсетия етаж, където работеха по-нисшите служители на корпорацията. Там нямаше скъпи произведения на изкуството. Етажът представляваше лабиринт от преградени стаички, населени с млади счетоводители, чиновници и други работливи пчелички. Те пристигаха точно в девет без пет. В момента етажът беше безлюден.

Там имаше и кафене с редица монетни автомати. Дейв мина покрай кафенето, спря и се обърна. Искаше да вземе нещо от там. Всъщност две…

Пъхна откраднатата банкнота от един долар в автомата, който му върна четири монети по двайсет и пет цента. Пусна ги в автомата за кафе. Картонената чаша падна в подложката. Машината изклокочи и я напълни с димяща кафява течност. Дейв взе чашата и отпи от кафето. Беше ужасно горещо.

Сетне се приближи до барчето и избра две стоманени вилици и един кухненски нож. После бързо се върна в коридора.

Вратата, която търсеше, беше боядисана в бяло и имаше две ключалки. Сивият релефен надпис гласеше: „Стая 4017. Телефонна централа.“

Резето щеше да го затрудни. Дейв сви устни, припомни си уроците от миналото и започна да действа с вилиците.

Във всяка корпорация има поне един изпълнителен директор, който мисли, че подчинените му не са достатъчно компетентни, но могат да станат такива. При това съвсем лесно, за една нощ. Необходимо е само малко обучение, вдъхновение и подходяща мотивационна програма. Дълбоко в душите си такива началници знаят, че „идеална“ програма не съществува. Тя е вълшебен еликсир, който ако бъде открит, ще превърне по алхимичен път обикновените търтеи в образци на продуктивността. Този философски камък може да бъде намерен в някоя книга, на видеокасета или в компютърна програма, а най-вероятно — в сигурния резултат от тридневен семинар, организиран от някаква компания със странно име и главно управление неизбежно в Северна Калифорния.

За зла участ на Дейв в „Сентерекс“ главният привърженик на тази догма беше самият президент Бърнард Лийвай. Ентусиазмът на Бърни да посвети подчинените си в последния крясък на модерните теории на управление беше неутолим. Той прегръщаше всички новости с религиозен фанатизъм. Нещо по-лошо, прероден в църквата на един или друг новоизлюпен жрец на корпорационната производителност, Бърни настояваше всички изпълнителни директори да се влеят в редиците на покръстените.

По време на шестгодишната си служба на четирийсет и петия етаж Дейв стана жертва на цяла дузина магьосници по мотивация, месии по мениджмънт и гуру по бихейвиоризъм. Присъства на безкрайни съботно-неделни семинари, на които изнасяха лекции нашумели професори от бизнес университетите. Веднъж Бърни заключи всички ръководни кадри в една стая без прозорци и им заповяда цял ден да пишат „блестящи“ идеи в персоналните си компютри. Имаше и една програма, която се състоеше предимно в седене в заседателната зала и в настървяване да изядеш сурови сърцата на конкурентите.

Преди няколко месеца Бърни бе наел услугите на един самозван психолог по организация на труда. Човек, който, както повечето му любими знахари, не работеше в Калифорния и пристигна в Ню Йорк, за да подложи изпълнителните директори на „Сентерекс“ на нескончаеми тестове и разпити.

Дейв помнеше само един от онези сеанси, от който бе научил нещо за себе си.

— Кой е любимият ви цвят?

— Зеленият.

— Някакъв по-специфичен оттенък?

— Изумруденозелено.

— Любимият ви модел кола?

— Карам мерцедес.

— Не, каква кола бихте искали да имате?