Джо Гарбър: Хайка

Дейв се нуждаеше от цигара повече от всичко на света.

Според съдържанието на портфейла му, Джон Майкъл Рансъм беше вицепрезидент на нещо, наречено „Специализирана консултантска група“. Покойният Марк Карлучи беше старши асистент в същата организация. На нито една от двете визитни картички нямаше адрес. Само телефонен номер с код 703 — Вирджиния. На шофьорските им книжки също нямаше адрес. Само номерът на пощенската кутия — еднакъв и за двамата.

— Врабец, тук Яребица. Докладвай.

Радиопредавателят на Карлучи беше миниатюрен, черен и не носеше марката на производителя. Беше прикрепен за колана му. Дейв го взе и го сложи на своя.

— Тук Врабец. Остава още едно стълбище.

— Къде сте?

— На трийсет и четвъртия етаж на южното стълбище. Хората са уморени, Яребица.

— Ще ви стигнат ли три минути почивка, Червеношийка?

— Съгласен — отговори Дейв, като се опита да имитира провлечения говор на Рансъм.

Отдалечи се от Рансъм. Макар че онзи тип беше в безсъзнание и завързан със собствения си колан, Дейв не искаше да откъсва поглед от него, нито от странния пистолет, който бе взел от ръката на Карлучи.

Вдигна слушалката на телефона върху бюрото на рецепцията, натисна девет за външна линия и набра номера, написан на визитната картичка на Карлучи. След няколко секунди от другата страна един механичен глас отговори:

— Наберете кода.

— Ало? Искам да говоря със секретарката на мистър Рансъм.

— Наберете кода — повтори компютърният телефонен оператор.

Дейв натисна няколко цифри, но автоматът рече:

— Отказвам достъп.

После се чу изщракване и линията прекъсна.

Дейв сви рамене. Ако търсеше отговори, трябваше да ги получи от друго място. А през това време…

Отново се приближи до Рансъм, който още беше в безсъзнание. Дори да се бе свестил, едва ли щеше да му каже нещо. Рансъм не беше от онези, които проговаряха лесно. Бяха необходими разпити с часове, за да бъде пречупен.

Дейв понечи да пусне портфейла върху гърдите му. После спря, намръщи се и го отвори. Вътре имаше осемдесет и три долара. Не му се искаше да прави това.

Но ако действително се бе забъркал в такава голяма неприятност, както мислеше — какво повече искаш, по петите ти е екип от настървени въоръжени мъже? — тогава му трябваха пари. Щеше да бъде самоубийство, ако вземеше кредитните им карти. Всяко прехвърляне на пари чрез кредитна карта се засичаше по електронен път. Купиш ли си нещо в магазина, касиерката веднага пъха картата ти в автомата, за да регистрира покупката в някой далечен компютър. Автоматът моментално отбелязва самоличността на купувача. И ако някой иска да разбере къде се намираш, трябва само да натисне няколко клавиша на компютъра. А ако си достатъчно глупав и използваш автомата за теглене на пари, работата е още по-лесна.

Дейв пъхна банкнотите в джоба си. После изпразни и портфейла на Карлучи. Шейсет и седем долара. Знаеше, че трябваше да пребърка и Бърни, но вече беше късно. Подготвил бе малка изненада за въоръжения екип на Рансъм и не биваше отново да влиза в кабинета.

Мина през западния авариен изход и започна да се качва по стълбите. Ако му провървеше, щеше да намери помощ само три етажа по-нагоре.

Всяка служебна сграда има аварийно стълбище. Обикновено стъпалата са бетонни, но има и метални. Зависи от конструкцията на постройката.

Бетонното стълбище на небостъргача на Парк Авеню му напомни за един затворнически филм от 1939. Стените бяха безлични и еднакви. Еднообразието се нарушаваше само от тръбите и поставените на всеки пети етаж червени емайлирани кутии, съдържащи пожарникарски маркучи.

Стъпалата бяха достатъчно широки за трима души и се виеха спираловидно от покрива до приземния етаж. На всяка площадка посоката им се променяше на сто и осемдесет градуса и ако тичаше бързо, на човек започваше да му се вие свят.

Дейв прехапа устни. Искаше ли да свърши по най-лесния начин, трябваше само да провеси крака над студените железни перила и да…

Господи, днес не сме в много весело настроение, а?

На последните пет етажа се помещаваше адвокатската кантора „Хауи и Хъмъл“. Хари Холиуел, адвокатът на Дейв, заемаше големия ъглов кабинет на четирийсет и осмия етаж. Също като Дейв, Хари ставаше рано и бягаше за здраве. Сутрин двамата често се срещаха на пресечката на 15-та улица и Парк Авеню.

Дейв смяташе Хари не само за свой адвокат, но и за приятел. Преди пет години, когато Дейв и Хелън се ожениха, Хари и съпругата му им бяха кумове. Най-малко веднъж месечно двете двойки вечеряха в ресторант. Едно лято прекараха заедно отпуската си на Хавайските острови, макар че Хари почти през цялото време седя на плажа, долепил мобифона до ухото си.