Джо Гарбър - Хайка

— Хей, Рансъм — извика той.

— Да, мистър Елиът. С какво мога да ти помогна? — равнодушно и спокойно попита Рансъм.

— Съжалявам за приятеля ти Карлучи.

— Няма нищо. Познавах го бегло.

— Да. Трябва да се съгласиш, че грешката беше твоя.

— Нима? Защо? — незаинтересовано попита Рансъм.

— Ти си старшият. Освен това би трябвало да ти е ясно, че щом съм се срещнал с Бърни, съм му отнел оръжието.

Последва кратко мълчание, след което Рансъм безучастно каза:

— Разбрах.

Номерът ти няма да мине. Няма да го накараш да загуби самообладание. Между другото, обзалагам се, че въоръженият екип е вече в асансьора.

Дейв надникна от нишата. Не видя нищо, освен малка червена кутия с надпис „Тревога. Пожар“.

Протегна превързаната си лява ръка, отвори кутията и натисна лоста. В коридорите прозвуча пронизителна сирена.

— Нищо няма да постигнеш, мистър Елиът — надвика я Рансъм. — Ще я изключим. Фалшива тревога.

— Пак си помисли, Рансъм.

— Аха! Много добре. Спря асансьорите, нали? Те ще се върнат автоматично на първия етаж, щом алармата спре. Забележително. Превъзходно.

— Благодаря.

— Моите поздравления. Спечели малко време. Бъди уверен обаче, че моите хора ще използват стълбите.

Гласът на Рансъм заглъхна. Вероятно обясняваше по радиопредавателя какво е положението.

Няма да стане така. Нали искаш да говори с теб, а не с хората си?

— Рансъм!

— Да, мистър Елиът.

Алармата се изключи. Дейв подскочи.

Не се паникьосвай. Не се плаши.

— Наистина ли се казваш Рансъм?

— Не.

— А Джон?

— Не.

— Искаш ли да кажеш истинското си име?

— Не.

— Имаш ли нещо против, ако продължа да те наричам Рансъм? Или предпочиташ Джон?

Рансъм се замисли.

— Рансъм е по-добре.

— Така да бъде. Мистър Рансъм, ще те помоля за една услуга.

— Казвай.

— Би ли ми обяснил защо си тук? Защо е всичко това?

— Съжалявам, но не мога. Само ще кажа, че не е лично. Надявам се, че ще оцениш това.

— Много благодаря — отговори Дейв, като придаде на гласа си леко разочарование. — И защо не можеш да ми кажеш? Нямам ли право да знам?

— Нещо такова.

Надушва уловката. Опитай с малко хленчене.

— Добре тогава. Какъв избор имам? Не можем ли да се споразумеем?

— Боя се, че не, мистър Елиът. Има само един начин да приключим тази работа. Най-доброто, което мога да ти предложа, е да улесниш нещата за себе си. Припомни си военния си опит и ще разбереш какво имам предвид.

Дейв прехапа устни. Какво знаеше онзи тип за военното му досие и как се осмеляваше да повдига този въпрос?

— За какво говориш?

Гласът на Рансъм стана по-радушен, макар че промяната беше едва доловима.

— Снощи прочетох досието ти. Оказа се, че сме учили в една и съща военновъздушна база — елитната академия на елегантния етикет. Ти си офицер от запаса. Аз бях гениален. Ала това няма значение. Важното е, че сме били на едни и същи места и сме се пържили в един и същ ад. Дори сме докладвали на един и същ командир.

— Джек Мамбата — изтърси Дейв.

Много неприятно.

— Да, полковник Кройтер. И служих в неговата част. А Джек наемаше само един тип хора — като мен и теб.

Дейв се изсмя насила.

— Рансъм, да не се опитваш да ми кажеш, че съм костелив орех?

— Ти знаеш по-добре от мен. Не ти дават зелена барета, ако не си такъв. А аз и ти носехме зелени барети.

Дейв не искаше да слуша това.

— Може би. Но аз отдавна съм друг човек.

— Не мисля така. Станеш ли един от нас, не можеш да се промениш.

Гласът на Рансъм започна да трепери. Вълнуваше се. Говореше с войнишка гордост.

— Все едно да си комунист или католик. Винаги оставаш същият. Само помисли — движенията ти са още като на професионалист. Ако не ми вярваш, попитай Карлучи.

— Провървя ми.

— Не е точно така.

Дейв повиши тон и заговори по-бързо и с преднамерена нервност:

— Добре де, какво точно искаш да кажеш?

— Ами, че си изпълнил с чест дълга си — поне почти до края…

— Някои казват, че това е била най-достойната част — прекъсна го Дейв.

— Да — провлечено отговори Рансъм, — но и двамата знаем що за хора са те. Само исках да ти кажа, че си носил униформа и си служил с най-добрите.

— Е, и какво от това?

— Затова те ценя.

— Какво? — едва не изпищя Дейв.

— Дължа ти услуга. Но само една. Първо, подхвърли ми онова пищовче, което държиш. После излез и заеми съответната поза. Нали я помниш? На колене, а ръцете зад задника. Навеждаш глава, а аз ще се справя с останалото. Без суматоха и излишен шум. Това е най-добрата сделка, която мога да ти предложа, мистър Елиът. Чисто, бързо и безболезнено. В противен случаи тук ще настъпи голяма бъркотия.