Джо Гарбър: Хайка

Животът в големите корпорации не е лишен от вълнения. Има злодеи и герои, победи и поражения и ожесточени сблъсъци. Създават се приятелства, разрушават се, разменят се остри думи, има злобни съперничества и дори открита враждебност. Но стълкновенията са словесни и само в по-тъпите телевизионни филми служителите заплашват с оръжие.

Тези мисли преминаха през главата на Дейв, докато се опитваше да нормализира дишането си. Припомняше си последните няколко секунди и се мъчеше да намери отговор на въпроса защо шефът му, човекът, когото смяташе за приятел, бе застанал пред него със зареден пистолет.

Освен ако това не беше някаква неуместна шега.

Стомахът му се сви. Погледна оръжието. Малък браунинг. Не беше играчка. Дръжката не беше от слонова кост. Дейв извади пълнителя и взе един от куршумите. Двайсет и пети калибър. Нямаше шега.

Но тогава какво бе накарало Бърни Лийвай, който беше най-уравновесеният директор, когото Дейв познаваше, да насочи пистолет срещу един от заместниците си?

Нищо. Нямаше абсолютно никаква причина. Предишният ден по същото време, малко преди да замине за Лонг Айлънд, Дейв беше в кабинета му и двамата обсъждаха докладите за продажбите. Срещата им беше приятна, радушна и сърдечна и накрая Бърни се съгласи с препоръките на Дейв.

Не бе спомената нито една лоша дума.

Дали не ставаше дума за някаква стара обида? Едва ли. Дейв ръководеше няколко от двайсетината отдела в „Сентерекс“. Справяше се с лекота и резултатите винаги бяха такива, каквито очакваше. Нямаше никакви поводи за конфликти.

Е, разбира се, понякога не бяха на едно и също мнение. Бърни обичаше да сключва сделки, беше велик комбинатор от старата школа. Син на емигранти, израснал по улиците на Бруклин. Без да притежава други ценни качества, освен дързост, нюх към предоставилата се възможност и влечение към хитри придобивки, той бе изградил „Сентерекс“ от самите основи.

Бърни продължаваше да трупа придобивки. Не можеше да устои на изкушението. Това беше в кръвта му. Любимото му занимание беше да намира малки фирми — печеливши или недотам печеливши — и да ги изправя на крака. Сетне запазваше някои за „Сентерекс“, а други продаваше — ала никога на загуба. Всичко това се вместваше в представите му за финансово съдружие. Понякога изпълнителните директори не се съгласяваха със стратегията на Бърни и спореха с него. Дейв например се противопостави на решението му да купи лабораториите „Локиър“ и особено на назначението си да отговаря за тях, след като сключеха сделката.

Но едва ли си струваше да бъде убит заради това.

Дали не беше нещо лично? Обидил ли бе Бърни по някакъв начин? Унижил или предал? Малко вероятно. Бърни водеше тих и уединен живот. Не се срещаха извън службата. Макар че взаимоотношенията им бяха повече от приятелски, те се ограничаваха само на територията на 45-тия етаж.

И сега Бърни искаше да го застреля, без да обясни защо.

— По дяволите, Бърни — прошепна Дейв, въпреки че говореше на себе си, — ако искаш да застреляш някого, то поне убий някоя важна клечка, а не обикновен негодник като мен.

Дейвид Елиът знаеше много добре, че е обикновен човек, неотклонно следващ предсказуемостта на обикновения живот. Е, вярно, че когато беше момче от фермата в Индиана, мечтаеше за нещо повече — геройски подвизи, възнаградени с медали и слава. Но скоро научи, че тези неща се заплащат. Затова от дълго време беше съвсем обикновен. Нещо повече, той беше олицетворение на средностатистическия изпълнителен директор с малко по-висока заплата от обичайната. Два брака, един развод, далеч не религиозен фанатик, финансово консервативен, обществено умерен, етнически хибрид, физически годен, любител на футбола, отегчен от бейзбола, четеше по-малко книги и гледаше повече телевизия, отколкото трябваше, досадно моногамен и малко срамежлив, макар понякога да се изкушаваше. Работеше по петдесет и шест часа седмично, тревожеше се за борсовия пазар, оплакваше се от данъците, не играеше хазарт, не употребяваше наркотици и не се притесняваше преди ежегодния профилактичен медицински преглед. Прекарваше отпуските си на обикновени места. Общуваше с обикновени хора. Придържаше се към общовъзприетите морални ценности. От двайсет и пет години се бе посветил на обикновения живот и не желаеше нищо друго. Това беше определението му за понятието „свестен“.

Затова, защо, по дяволите, Бърни се опита да го убие?

Обикновеният човек Дейвид Пери Елиът не можеше да намери отговор на този въпрос.