Джо Гарбър: Хайка

Ако някой можеше да помогне на Дейв сега, това беше Хари. Проницателен, логичен и обезоръжаващо сладкодумен, Холиуел беше отличен юрист. Нещо повече, той беше един от онези рядко срещащи се несъмнено почтени хора, които политиците и шефовете на корпорации наричат „честни брокери“. Викаха го да разрешава спорове между профсъюзите и управата, между бизнесмени и правителството, а понякога дори между различни държави. Хари винаги успяваше да постигне компромисно решение, което удовлетворяваше и двете страни.

Холиуел познаваше всички. Клиентите му варираха от важни клечки до мафиотски босове. Нямаше ситуация, в която да не можеше да се оправи.

Дейв тичаше нагоре, като взимаше едновременно по две-три стъпала. Стигна до четирийсет и осмия етаж, без да се задъха.

Бутна вратата на аварийния изход, но тя не помръдна.

Натисна дръжката. Заключено. След подаването на аварийния сигнал всички врати би трябвало да се отключат автоматично. Или имаше някаква повреда, или хората на Рансъм си знаеха работата.

Нямаше проблем. Дейв не можеше да използва платинената си кредитна карта „Американ Експрес“, за да купи пътя си към свободата, но това не означаваше, че не можеше да я употреби за друга цел. Инструкторите му — не от специалните части във Форт Браг, а онези, които никога не споменаваха фамилните си имена — го бяха научили как да отваря заключени врати.

Резето изщрака и вратата се отвори.

След няколко секунди Дейв се озова в кабинета на Хари. Вратата беше открехната. Лампите светеха. Холиуел говореше по телефона.

Дейв почука и влезе. Хари се бе изтегнал на стола. Още беше по анцуг и маратонки. Краката му бяха вдигнати на разхвърляната издраскана маса, която използваше за бюро. Лавиците зад него бяха отрупани с книги, хартия и удивително неподредената му колекция от антикварни предмети, събирана неизвестно как и защо в продължение на трийсетгодишната му кариера.

Адвокатът погледна Дейв и каза по телефона:

— Да. Разбирам. Не се притеснявай. Конгресът ще се намеси. Разговарях с Боб и мисля, че намерихме общ език. Не, наистина. Е, трябва да свършвам, защото имам друг ангажимент. Да, дочуване.

Хари въздъхна и остави слушалката. Намръщи се, после се усмихна.

— Искаш ли кафе, Дейвид?

— Да, благодаря. Нужно ми е.

— Седни и кажи какво те води в моите покои в този ранен час.

Дейв се опита да измисли някакъв подходящ начин, по който да му обясни какво става, но не можа и изтърси:

— Хари, това е пълно безумие, но Бърни се опита да ме убие.

— Шегуваш се, разбира се.

— Съвсем не. При това не беше сам. Имаше още двама мъже — стрелци.

Халиуел взе каната за кафе и се намръщи.

— Изпил съм я за по-малко от половин час. Не е хубаво за сърцето да употребявам толкова много кафе. Стрелци, казваш? Е, не са били много добри, след като си…

Той млъкна и се вгледа в Дейв.

— Няма шега, Хари. На четирийсет и петия етаж има труп. Може и да са два. Здравата съм загазил.

Холиуел свали краката си от масата, стана и прошепна:

— Сериозно говориш, нали?

Дейв кимна.

— Как успя да…

— Провървя ми, Хари. Стари рефлекси и късмет. Ако не бях поддържал форма, щях да съм мъртъв. Необходима ми е помощ.

Хари пусна добре заучената си професионална усмивка, която караше клиентите му да се чувстват по-добре.

— Ще я получиш. Но първо ще пием кафе.

Той заобиколи бюрото.

— Какъвто и да е… проблемът, Дейв, струва ми се, че изисква повече кофеин, отколкото е здравословно да поемем. Отивам да направя кафе.

Хари мина покрай Дейв и се насочи към вратата. Ала не прецени правилно следващия си ход. Ако го бе сторил, Дейв нямаше да забележи стоманения му поглед.

Дейв се наклони наляво. Каната за кафе се разби в облегалката на стола, като се размина на сантиметър от главата му.

— Хари! Какво, по дяволите…

Дейв скочи на крака. Холиуел, с изкривено и почервеняло лице, отстъпваше гърбом към вратата.

— Ти си мъртъв, Елиът! Мъртъв!

Дейв стоеше стъписан, с отворена уста. Нещо направено от киселина и лед се сви в стомаха му.

— Хари…

Холиуел се обърна и избяга.

Дотогава Дейв действаше по интуиция и с не малко късмет, но сега му трябваше план.

Рансъм и хората му бяха професионалисти. Сигурно наблюдаваха асансьорите и аварийното стълбище. Рансъм им бе обяснил как изглежда и как е облечен Дейв. По това време на деня фоайето беше пусто. Веднага щяха да го забележат, ако се опиташе да избяга от сградата.