Джо Гарбър - Хайка

Дейв бе прикрепил автоматичния пистолет на Бърни така, че да стреля в пода, щом някой отвореше вратата. Надяваше се хората на Рансъм да помислят, че е там, и те явно бяха паднали в клопката.

— И още нещо, мистър Елиът. Проверих оръжието си. Свършил си хубава работа. Моите поздравления. Ако не бях намерил картончето, което беше пъхнал в дулото, започнех ли да стрелям, щях да получа неприятна изненада, нали?

Ако това беше всичко, което Рансъм бе намерил, все още имаше време за изненади.

— Започвам да мисля, че има нещо друго, освен отличната ти подготовка, мистър Елиът. Смятам, че онова, което правиш, е в кръвта ти и ти идва естествено. Това те прави изключително опасен.

Рансъм отново млъкна, сетне добави:

— Но и аз съм такъв.

Дейв сви устни. Рансъм се разгорещяваше. Беше намислил нещо, несъмнено научено от някой стандартен учебник по психология на бойните действия.

— Вече изгубих двама войници — единият заради твоята точна стрелба, а другият — заради нещастният инцидент пред кабинета ти. Не искам да губя още хора. Ето защо имам едно предложение. Като се има предвид положението ти, съветвам те да го приемеш. Надявам се, че ще се вразумиш и ще ни съдействаш. Споразумението е следното — ще се свържа с шефовете си и ще поискам разрешение да ти съобщя някои факти. Смятам да ги убедя, че след като ги чуеш, може би ще се разберем. Вероятно ще се съгласят да променят заповедите. Ето защо, мистър Елиът, направи каквото ти казвам. Много е важно. Незабавно ще сменим кодовете на радиопредавателите и вече няма да можеш да ни подслушваш. Въпреки това не изхвърляй предавателя си. Носи го със себе си, постоянно включен. Ако началниците ми решат, че можем да уредим гладък завършек на тази история, аз отново ще сменя кодовете, така че да ме чуваш.

Рансъм спря да говори, после рече:

— Наистина бих искал потвърждение, мистър Елиът.

Дейв натисна бутона и попита:

— Рансъм?

— Да, мистър Елиът?

— Заври си го отзад.

— Мистър Елиът, започвам да мисля, че ти липсва зрелостта, присъща на мъжете на твоите години и опит. Независимо от това ще ти кажа нещо важно. В момента смяташ, че най-хитрият ти сценарий е да се измъкнеш от сградата. Но това съвсем не е така. Това е най-лошият ти сценарий. Излезеш ли оттук, ще преживееш най-неприятния си кошмар.

Линията прекъсна, както Рансъм бе обещал. Дейв сви рамене, пъхна предавателя в джоба на ризата си и посегна към телефона. От другата страна вдигнаха още след първото иззвъняване.

— Дабъл Ю Ен Би Си Телевижън, канал четири, новини от мястото на събитието. С какво можем да ви помогнем?

Когато замисляше плана си, Дейв смяташе, че ще бъде най-добре, ако говори с ирландски, арабски или испански акцент. Не трябваше да оставя съмнение, че е чужденец, а той не беше сигурен дали ще успее. По-лесно бе да се представи за обикновен лунатик. Нюйоркчани бяха свикнали с такива.

Бръщолевейки колкото може по-бързо, той избълва:

— Да ми помогнете ли? Не. Но аз мога да ви помогна. Мога да помогна на всички. И ще го сторя. Писна ми. Стига толкова! Ще предприема нещо. Спомняте ли си онзи филм? „Луд съм и повече не издържам.“ И аз не издържам. Ето защо, всички ще умрат!

— Сър?

— Реки от кръв. Ще бъде разпечатана седмата тайна заповед. Виждам бял кон, а името на ездача е Смърт. Аз съм Смъртта и днес дойдох за нечестивците. Великият град Вавилон ще бъде срутен с насилие и ще бъде заличен от лицето на земята. Аз нося Божия огън и ще пречистя света от злото!

— Сър, не ви разбирам…

— Ще унищожа кучетата, магьосниците, развратниците, убийците, идолопоклонниците и всички, които обичат лъжата. Днес те ще бъдат хвърлени в ямата!

— Да, сър, може ли да…

— На ъгъла на 15-та улица и Парк Авеню. Изпратете снимачен екип. Да насочат обективите си към средата на сградата. Ще видят всичко. Съвсем скоро. Още тази сутрин. Сатаната и неговите легиони се развихрят.

— Сър? Там ли сте още?

— Да, но те няма да бъдат тук. Ще горят в ада!

— Моля, искам да ви задам само един въпрос…

— Не може.

Дейв затвори и си позволи една доволна усмивка.

След няколко минути чу, че евакуирането на сградата започна. Някой почука на вратата на телефонната централа и извика:

— Има ли хора вътре? Съобщиха, че в сградата има бомба. Всички трябва да излязат навън.

Успех — ликуваше сприхавият ангел — пазител на Дейв. — Онези от телевизията са се обадили в полицията и ченгетата са изпратили специалистите по взривовете, Рансъм не може да им забрани да евакуират хората. Пък и няма да се опита, защото, ако си като него, ще знаеш, че някой откачен наистина може да е сложил бомба. Вероятността е сто на едно, но може да се случи. А Джон Рансъм отлично знае, че ако спре евакуацията и бомбата избухне, ще заплува в море от разкаяние.