Кен Фолет - Опасно богатство

— А и светът на бизнеса би трябвало да отвърне по същия начин, естествено. Би трябвало повече предприемачи да служат на страната си в Камарата на лордовете, така смятам.

Очите му леко се присвиха и тя предположи, че е започнал да проумява каква точно сделка му се предлага.

— Несъмнено — уклончиво отвърна мъжът.

Огъста продължи да развива тезата си:

— Струва ми се, че и двете Камари на парламента биха имали полза от познанията и мъдростта на доказаните лидери в бизнеса — особено когато се обсъжда бюджета на нацията. Същевременно съществува едно странно предубеждение срещу самата идея някой предприемач или търговец да получи благородническа титла и да стане част от аристокрацията.

— Така е наистина, което е доста нелогично — призна Хобс. — Нашите търговци, производители и банкери са хората, на които нацията дължи благополучието си, при това в много по-голяма степен, отколкото на земевладелците и духовенството. Същевременно именно последните получават благороднически титли за заслугите си към страната, а хората, които в действителност правят всичко, се пренебрегват.

— Трябва да напишете статия по този проблем. Именно на такива каузи бе посветено списанието ви в миналото — каузи като модернизирането на твърде остарелите и закостенели обичаи.

Отправи му най-сърдечната си и топла усмивка. Свалила бе картите на масата. Нямаше как Хобс да не разбере, че тази кампания в списанието е цената за директорските постове, които бе споменала. Дали щеше да се напрегне, да се обиди и да заяви, че греши по отношение на него? Дали нямаше да си тръгне, оскърбен? Или пък щеше да й се усмихне и учтиво да й откаже? Ако стореше нещо подобно, тя щеше да се принуди да започне отначало с друг.

Настъпи дълго мълчание, след което той заяви:

— Може би сте права.

Огъста се отпусна.

— Може би трябва да се заемем с това — продължи Хобс. — Да създадем по-тесни връзки между бизнеса и правителството.

— Благороднически звания за предприемачите — уточни Огъста.

— И директорски постове за журналистите — добави той.

Огъста долови, че са стигнали възможно най-далеч в откровеността си един към друг и е време да се оттегли. Ако признаеше на глас, че го подкупва, имаше вероятност той да се почувства унижен и да откаже. Напълно бе доволна от това, което бе постигнала до момента. Тъкмо се канеше да промени темата, когато пристигнаха следващите гости и й спестиха усилието да търси нова.

Другата част от поканените дойдоха заедно, а и Джоузеф се появи едновременно с тях. След няколко минути влезе Хастед и обяви:

— Вечерята е сервирана, сър.

Огъста копнееше да чуе „милорд“, вместо „сър“.

Минаха от салона през фоайето в трапезарията. На Огъста не й допадаше фактът, че разстоянието е твърде кратко. В аристократичните къщи това много често отнемаше доста по-дълго време, а разходката през елегантните помещения и коридори до мястото за вечеря бе една от кулминационните точки на събитието и нещо като ритуал. Членовете на семейство Пиластър по принцип отхвърляха с презрение идеята да имитират поведението и обичаите на висшата класа, но Огъста бе на друго мнение. За нея тази къща бе безнадеждно неподходяща и еснафска — само че не бе успяла да убеди Джоузеф да се преместят.

Тази вечер тя бе уредила Едуард да върви към трапезарията с Емили Мейпъл — стеснително, красиво момиче на деветнайсет години, което бе дошло с баща си, методистки свещеник и с майка си. Те бяха буквално смазани от къщата и компанията, в която се намираха, а и изобщо не се вписваха, но Огъста започваше да се отчайва в опитите си да открие подходяща булка за Едуард. Момчето бе вече на двайсет и девет години и не бе показало абсолютно никакъв интерес към което и да било подходящо момиче, за голямо раздразнение на майка си. Беше невъзможно да сметне Емили за непривлекателна: тя имаше големи сини очи и много хубава усмивка. Родителите й вероятно щяха да изпаднат във възторг от такъв съюз. Колкото до самата девойка, тя щеше да стори, каквото й наредят. Едуард обаче може би се нуждаеше от известен натиск. Проблемът бе, че той не виждаше смисъл да се жени. Наслаждаваше се на живота си заедно с приятелите си, ходеше с момчетата от клуб в клуб и така нататък. Мисълта да сключи брак и да се установи изобщо не го привличаше. За известно време тя безгрижно приемаше, че това е просто нормална фаза в живота на един млад мъж; само че този период продължаваше вече твърде дълго и напоследък Огъста бе започнала да се притеснява дали синът й изобщо ще излезе от него. Щеше да се наложи да го притисне.