Кен Фолет - Опасно богатство

Това обаче бе лъжа. Пазеше пръстена, скрит в кухината под обложката на библията си — и никога не забрави Странг. Закле се, че ако не може да има любовта му, някой ден ще се сдобие с всички други неща, които той би могъл да й даде.

Още отдавна бе приела, че не може да стане графиня Странг, но бе твърдо решена да получи титла. И тъй като Джоузеф нямаше такава, се налагаше да му издейства.

От дълги години обмисляше проблема и изучаваше начините един мъж да се сдобие с титла. Вложила бе в стратегията си множество безсънни нощи, през които бе планирала и копняла за това. Сега бе готова, а и моментът бе подходящ.

Тази нощ, по време на вечерята, щеше да започне кампанията си. Сред гостите й имаше трима души, които щяха да изиграят съществена роля, за да стане Джоузеф граф.

Реши, че може да приеме титлата „граф на Уайтхейвън“. Уайтхейвън бе пристанищният град, в който семейство Пиластър бе започнало да развива бизнеса си преди четири поколения. Прапрадядото на Джоузеф, Еймъс Пиластър, бе направил състоянието си чрез една изключително рискована операция, която се бе превърнала в легенда: вложил бе всичките си пари в натоварен с роби кораб. После обаче се бе заел с не така опасни сделки — изкупувал платове, основно шевиот и щамповано хасе от текстилните фабрики в Ланкашир и ги откарвал с кораби до двете Америки. Домът им в Лондон вече носеше името „Уайтхейвън хаус“ в знак на почит към мястото, където се бе зародил бизнесът им. Ако планът на Огъста сработеше, тя щеше да бъде графиня Уайтхейвън.

Представи си как тя и Джоузеф влизат във великолепен салон за гости, а главният прислужник обявява: „Граф и графиня Уайтхейвън!“. Мисълта за тази сцена извика усмивка на устните й. В ума си видя как Джоузеф прави първата си реч пред Камарата на Лордовете — на някаква тема, свързана с крупни и сложни финансови операции, а останалите перове го слушат с почтително внимание. Продавачите в магазините щяха да я наричат на висок глас „лейди Уайтхейвън“, а другите клиенти — да се обръщат, за да видят коя е.

Каза си обаче, че най-много иска титлата заради Едуард. Някой ден той щеше да я наследи от баща си, а дотогава на визитните му картички щеше да пише „почитаемият Едуард Пиластър“.

Знаеше точно какво трябва да стори, но въпреки това бе неспокойна. Да се сдобиеш с благородническа титла не бе същото като да си купиш нов килим — човек не можеше просто да отиде при търговеца и да му каже: „Този ми харесва, колко струва?“. Всичко трябваше да се прави завоалирано, само чрез намеци. Тази вечер трябваше да стъпва много уверено; не й бяха позволени никакви грешки. Ако предприемеше погрешен ход, внимателно замислените й планове можеха много бързо да се сринат. Ако бе преценила неправилно хората си, бе загубена.

Една прислужница почука на вратата и съобщи:

— Господин Хобс пристигна, госпожо.

„Ще трябва да ме нарича «милейди» съвсем скоро“, каза си Огъста.

Остави пръстена на Странг, изправи се и влезе през свързващата врата в спалнята на Джоузеф. Съпругът й бе облечен и готов за вечерята. Седеше пред шкафа със стъклени вратички, в който бе изложена колекцията му от украсени със скъпоценни камъни кутийки за енфие и разглеждаше една от тях на светлината на газената лампа. Огъста се зачуди дали сега е подходящото време да му спомене за Хю.

Хю продължаваше да й създава неприятности. Смяташе, че преди шест години веднъж и завинаги се е справила с него, но в момента той отново заплашваше да засенчи Едуард. Говореше се, че могат да го направят партньор. Огъста нямаше да позволи подобно нещо. Твърдо бе решила, че някой ден Едуард ще бъде старшият партньор и не можеше да допусне Хю да получи преднина.

Дали имаше основание да се безпокои толкова? Може би щеше да е добра идея да остави Хю да ръководи бизнеса. Едуард пък можеше да се заеме с друго, да стане политик, например. Само че банката бе сърцето на това семейство. Хората, които я напускаха, като бащата на Хю, Тобайъс, накрая винаги се проваляха. Банката бе мястото, където се правеха парите и се упражняваше властта. „Пиластър“ бе в състояние да свали монарх от трона му, ако му откажеше заем. Малко политици можеха да сторят същото. Ужасяваше се от мисълта, че Хю може да стане старши партньор, да приема на гости посланици, да пие кафе с министъра на финансите, да сяда на почетното място на семейните събирания и да се разпорежда с Огъста и нейната част от рода.

Този път обаче нямаше да е лесно да се отърве от Хю. Той бе по-възрастен, по-умен и имаше установено, солидно място в банката. Проклетото момче бе работило търпеливо и здраво в продължение на шест години, за да възстанови накърнената си репутация. Дали щеше да успее да провали усилията му?