Кен Фолет - Опасно богатство

Хю стисна зъби и целуна и трите.

Огъста подхвърли:

— Е, Хю, вярвам, че след придобития в чужбина опит вече си значително по-мъдър, отколкото бе преди. Нали?

Тя явно нямаше намерение да позволи на когото и да било да забрави, че заминаването му е било помрачено от скандал.

Хю отговори:

— Смятам, че всички помъдряваме с възрастта, скъпа лельо.

И със задоволство забеляза, че лицето й потъмня от гняв.

— Така е, наистина! — хладно отвърна тя.

Намеси се Клемънтайн.

— Хю, позволи ми да ти представя годеника си, сър Хари Тонкс.

Хю му стисна ръката. Хари бе прекалено млад, за да е бил удостоен с рицарско звание за заслуги. Следователно това „сър“ означаваше, че е баронет — нещо като втора ръка аристократ, защото това бе най-нисшата наследствена титла. Хю не му завиждаше, че ще се жени за Клемънтайн. Тя не бе така лоша като майка си, но винаги бе притежавала известна подлост.

Хари запита Хю:

— Как мина пътуването ви?

— Много бързо — отвърна Хю. — Дойдох с един от новите витлови параходи. Отне ми само седем дни.

— Божичко! Великолепно, великолепно.

— От коя част на Англия сте, сър Хари? — поинтересува се Хю, който искаше да разбере нещо повече за произхода му.

— Имам имение в Дорсетшир. Повечето от арендаторите ми отглеждат хмел.

Хю заключи, че става дума за дребен земевладелец. Ако имаше поне малко акъл, щеше да продаде стопанствата си и да вложи парите в банка „Пиластър“. В действителност Хари не изглеждаше особено умен, но бе възможно да е достатъчно покорен.

Жените от семейство Пиластър обичаха да се омъжват за мъже, които правят, каквото им се каже. Хари приличаше на по-млада версия на съпруга на Маделин, Джордж. С възрастта тези мъже ставаха раздразнителни и кисели, но рядко се бунтуваха истински.

— Ела в салона — нареди Огъста в този миг. — Всички чакат да се видят с теб.

Последва я, но на прага спря. Познатото просторно помещение, с голямата камина в единия край и френските прозорци, които водеха към градината, бе силно променено. Изчезнали бяха всички мебели и материи в японски стил; новото обзавеждане бе решено в смели, ярки цветове и десени. Когато се вгледа по-внимателно, Хю забеляза, че всички шарки всъщност изобразяват цветя: килимът бе обсипан с едри жълти маргаритки, на тапетите имаше червени рози, пълзящи по декоративна градинска решетка; макове красяха пердетата; по копринената драперия, която закриваше краката на столовете, рамките на огледалата, някои маси и пианото, се виждаха розови хризантеми.

— Променила си стаята, лельо — напълно излишно отбеляза очевидното той.

Клемънтайн обясни:

— Всичко е от новия магазин на Уилям Морис на „Оксфорд стрийт“. Това е последната мода.

Огъста добави:

— Обаче трябва да сменя килима. Цветът не е подходящ.

Хю си припомни и това: Огъста никога не бе доволна, никога не й стигаше.

По-голямата част от семейството бе тук. Всички бяха любопитни относно Хю и това бе съвсем естествено. Той бе заминал опозорен и вероятно бяха смятали, че никога няма да го видят отново, но го бяха подценили. Сега се бе завърнал, и то като герой и победител, затова всички изгаряха от нетърпение да го видят отново.

Първият човек, чиято ръка стисна, бе на братовчед му Едуард. Той бе на двайсет и девет, но изглеждаше по-възрастен, защото вече бе започнал да наедрява, а лицето му на чревоугодник лъщеше от издайническа руменина.

— Е, значи се върна — бяха думите му.

Опита се да се усмихне, но успя единствено да изкриви устни в презрителна гримаса. Хю не можеше да го обвинява. Хората винаги сравняваха двамата братовчеди. Сега собственият му успех привличаше вниманието към липсата на постижения на Едуард в банката.

До Едуард бе застанал Мики Миранда. Той все още бе красив и се обличаше с вкус. Всъщност, изглеждаше дори по-самоуверен и самодоволен.

Хю се обърна към него.

— Здрасти, Миранда. Още ли работиш за посланика на Кордоба?

— Аз съм посланикът на Кордоба.

Хю не бе особено изненадан.

Зарадва се, когато видя старата си приятелка Рейчъл Бодуин.

— Здрасти, Рейчъл, как си? — погледна я.

Рейчъл никога не се бе отличавала с особена красота, но сега се превръщаше в привлекателна жена, осъзна той. Ъгловатите й черти и близо разположените очи, които преди шест години му се бяха стрували обикновени, сега бяха неочаквано интригуващи.

— С какво си запълваш времето напоследък?

— Водя кампания за реформиране на закона за собствеността на жените — отвърна му. После се усмихна и добави: — За голям срам на родителите ми, които биха предпочели да проведа кампания за откриване на съпруг.