Кен Фолет - Опасно богатство

— Твърде млад си, за да бъдеш партньор! — незабавно го сряза Джоузеф.

— На двайсет и шест съм, чичо — отвърна Хю. — Теб самият са те направили партньор, когато си бил на двайсет и девет.

— Три години са дълго време.

— А петдесет хиляди лири са много пари.

Хю осъзна, че проявява нахалство и прекалена самонадеяност — този недостатък по принцип бе характерен за него. Знаеше, че ако ги притисне в ъгъла, ще му откажат само заради консерватизма си. Затова побърза да отстъпи.

— Но трябва, разбира се, да се преценят много неща. Наясно съм, че ще искате да го обсъдите. Може би трябва да ви оставя насаме?

Самюъл му кимна едва забележимо и Хю тръгна към вратата.

Самюъл каза:

— Хю, независимо дали това предприятие се осъществи, трябва да те поздравим за обещаващото доходност предложение. Сигурен съм, че всички сме на едно мнение. — Вгледа се въпросително в партньорите си и те кимнаха в знак на съгласие.

— Точно така, точно така — измърмори чичо Джоузеф.

Хю не знаеше дали да се нервира, защото не бяха приели плана му, или пък да се радва, че не са го отхвърлили направо. Изпита едно много обезсърчаващо усещане, точно обратното на прежния му триумф — все едно бе преживял отчайващ провал. Но не можеше да стори нищо повече.

— Благодаря — отвърна и излезе.

В четири часа същия следобед бе застанал пред огромната натруфена къща на Огъста на „Кенсингтън Гор“.

След като шест години бяха излагани на лондонската мръсотия и сажди, червените тухли и белите камъни бяха потъмнели и зацапани. Статуите на птици и зверове по стъпаловидния фронтон обаче още си седяха, както и корабът с разперени платна на върха на покрива. „А казват, че американците си падат по показността!“, помисли си Хю.

Научил бе от писмата на майка си, че Джоузеф и Огъста са похарчили част от своето непрекъснато увеличаващо се богатство за две други къщи — замък в Шотландия и провинциално имение в Бъкингамшир. Огъста бе пожелала да продадат тази на „Кенсингтън“ и да си купят нова в Мейфеър, но Джоузеф бе тропнал с крак: тук му харесваше.

Къщата бе сравнително нова, когато Хю я напусна, но независимо от това за него бе свързана с много спомени. Тук бе страдал от тормоза на Огъста, тук бе ухажвал Флорънс Столуърти, ударил Едуард — и любил Мейзи Робинсън. Най-остър и мъчителен бе споменът за Мейзи. Той не мислеше толкова за унижението и позора, а за страстта и радостното вълнение. От онази нощ не бе чувал нищо за Мейзи, обаче все още мислеше за нея всеки ден.

Семейството щеше да запомни скандала от преразказа на Огъста, според който поквареният син на Тобайъс Пиластър бе довел в дома си проститутка; след като го бяха заловили на местопрестъплението, ожесточено бе нападнал горкичкия Едуард, който нямал никаква вина. Така да бъде! Можеха да си мислят, каквото си искат, но трябваше да му признаят качествата като Пиластър и като банкер. И скоро, с малко повече късмет, щяха да са принудени да го направят партньор.

Чудеше се колко ли се е променило семейството за шест години. Майка му го бе осведомявала за събитията в рода в писмата, които му пишеше всеки месец. Братовчедка му Клемънтайн бе сгодена и скоро щеше да се жени; Едуард не беше — независимо от упоритите усилия на Огъста в тази насока; Младия Уилям и Биатрис си имаха момиченце. Майка му обаче не бе споменала нищо за другите, не толкова явни промени. Дали чичо Самюъл все още живееше със „секретаря“ си? Дали Огъста бе все така безмилостна, или с възрастта бе започнала да омеква? Беше ли съзрял и поумнял Едуард, бе ли спрял да върши глупости? А дали Мики Миранда най-после се бе оженил за някое от множеството момичета, които хлътваха по него всеки сезон?

Време бе да се изправи срещу всички тях. Прекоси улицата и почука на вратата.

Отвори му подмазвачът Хастед, главният прислужник на Огъста. Той като че ли не се бе променил — очите му все още гледаха в различни посоки.

— Добър ден, господин Хю — поздрави той, но гласът му с уелско произношение бе леден. Очевидно Хю все още бе в немилост в тази къща. Приветствените думи на Хастед винаги бяха точен барометър за настроението на Огъста.

Прекоси преддверието и стигна до малко по-широкото фоайе. Там, като комитет по посрещането, бяха застанали трите брантии на семейство Пиластър: Огъста, зълва й Маделин и дъщеря й Клемънтайн. На четирийсет и седем години Огъста изглеждаше великолепно, както винаги: лицето й бе все така класически красиво с тъмните си вежди и горделивия поглед; качила бе няколко килограма през изминалите шест години, но бе достатъчно висока и можеше да си го позволи. Клемънтайн бе като нейно по-слабо копие, но не притежаваше неукротимия дух и излъчването на майка си, затова не изглеждаше красива. Леля Маделин пък бе типичната Пиластър от главата до петите — от извития като клюн нос през слабата кокалеста фигура, чак до скъпата дантела, с която бяха украсени подгъвите на синята й като лед рокля.