Кен Фолет - Опасно богатство

Самюъл първи поздрави Хю.

— Скъпо мое момче! — обърна се към него той, стана и разтърси ръката му. — Колко добре изглеждаш!

Хю стисна ръцете на всички и прие подадената му чаша шери. Разгледа портретите на предишните старши партньори, закачени на стените.

— Преди шест години в тази стая продадох на сър Джон Камъл облигации на руското правителство на стойност сто хиляди лири — припомни си той.

— Така е — отбеляза Самюъл.

— Комисионата на „Пиластър“ от тази продажба, при пет процента, все още се равнява на сума, по-голяма от онази, която съм получил за всичките осем години, откакто работя в банката — произнесе Хю с усмивка.

— Надявам се, че не си дошъл да молиш за увеличение на заплатата — докачливо подметна Джоузеф. — Твоята заплата и в момента е най-високата в цялата фирма.

— С изключение на тези на партньорите — заяви Хю.

— Естествено! — избухна Джоузеф.

Хю осъзна, че е поставил лошо начало. „Твърде нетърпелив си, както винаги“, каза си. „Намали малко скоростта!“

— Не говоря за повишение — обясни. — Но пък имам едно предложение към партньорите.

Самюъл подхвърли:

— Най-добре да седнеш и да ни разправиш за него.

Хю остави чашата, от която изобщо не бе отпил, и се постара да събере мислите си. Отчаяно искаше да се съгласят с предложението му. То бе едновременно връхната точка на досегашната му кариера и доказателството за победата му над злополучието. С един удар щеше да донесе на банката повече работа и сделки, отколкото голяма част от партньори привличаха за цяла година. И ако приемеха, щяха да имат известно задължение към него, да са принудени да го направят партньор.

— Бостън вече не е финансовият център на Съединените щати — започна той. — Сега това е Ню Йорк. Наистина трябва да си преместим офиса. Само че има една пречка. При голяма част от сделките, които сключвах през последните шест години, работих заедно с „Мадлър и Бел“ от Ню Йорк. Може да се каже, че Сидни Мадлър ме взе под крилото си, когато бях напълно неопитен. А ако се преместим в Ню Йорк, ще им станем конкуренти.

— Няма нищо лошо в конкуренцията, където е уместно, разбира се — заяви Хартшорн. Той рядко допринасяше с нещо наистина стойностно към разговора, но вместо да си замълчи, редовно казваше някаква очевидна истина, сякаш е изключително важен постулат.

— Може и така да е. Аз обаче имам по-добра идея. Защо да не слеем северноамериканския си клон с „Мадлър и Бел“?

— Да ги слеем ли? — запита Хартшорн. — Какво имаш предвид?

— Да създадем съвместно предприятие. Ще го наречем „Мадлър, Бел и Пиластър“. Ще има клонове в Ню Йорк и Бостън.

— А как ще действа?

— Новата финансова къща ще се занимава с финансирането на всички вносно-износни сделки, които досега са били предмет на двете банки поотделно, а печалбите ще се делят. „Пиластър“ ще има възможност да участва във всички нови емисии на акции и облигации, които издава „Мадлър и Бел“. Аз ще движа работата от Лондон.

— Не ми допада — отсече Джоузеф. — Направо предаваме бизнеса си да го контролира някой друг!

— Не сте чули най-хубавата част — заяви Хю. — Всички сделки на „Мадлър и Бел“ в Европа, които в момента са разпределени между няколко лондонски банки, ще бъдат предадени на банка „Пиластър“.

Джоузеф чак изсумтя от изненада.

— Това сигурно възлиза на…

— Повече от петдесет хиляди лири на година под формата на комисиони.

Хартшорн възкликна:

— Мили боже!

Всички бяха слисани. Никога не бяха участвали в съвместно предприятие, а и не очакваха подобно новаторско предложение от човек, който все още не бе дори партньор. Но перспективата за петдесет хиляди лири годишно от комисиони бе неустоима.

— Ти очевидно си го обсъждал с тях — отбеляза Самюъл.

— Да. Мадлър е много запален от идеята, както и партньорът му, Джон Джеймс Бел.

Младия Уилям подметна:

— И ти ще ръководиш това съвместно предприятие от Лондон, така ли?

Хю разбра, че Уилям го смята за съперник, който би представлявал значително по-малка опасност, ако е отдалечен на пет хиляди километра.

— А защо не? — поинтересува се. — В крайна сметка, именно в Лондон се набират парите.

— А в качеството на какъв ще го правиш?

Хю би предпочел да не му се налага да отговаря толкова скоро точно на този въпрос. Уилям се заяждаше — беше попитал, само за да го постави в неудобно положение. Сега се налагаше Хю да се примири.

— Смятам, че господин Мадлър и господин Бел ще очакват да работят с партньор.