Кен Фолет - Опасно богатство

Започна да му се гади. Чувстваше слабост, беше му лошо и се наложи да сграбчи колоната на голямото старинно легло, за да се задържи прав. „Убих го!“, каза си. „Убих го.“

На площадката отвън се чу говор.

Мики хвърли поглед към тялото на леглото. Възглавницата все още бе върху лицето на Сет. Грабна я от там. Очите на стареца бяха широко отворени и втренчени.

Вратата се отвори.

Влезе Огъста.

Тя застана на прага, загледана в разтуреното легло, спокойното лице на Сет с втренчените невиждащи очи и възглавницата в ръцете на Мики. Кръвта се оттече от бузите й.

Мики я гледаше, безмълвен и безпомощен, в очакване да проговори.

Тя само стоеше и местеше очи между Сет и Мики. Това продължи доста дълго.

А после, бавно и съвсем безшумно, затвори вратата.

Взе възглавницата от Мики. Повдигна безжизнената глава на Сет и върна възглавницата на мястото й, след това оправи чаршафите. Вдигна списанието от пода, положи го на гърдите на мъртвия и намести ръцете му отгоре, сякаш бе заспал, докато го е преглеждал.

Накрая склопи очите му.

Приближи се към Мики.

— Трепериш — каза му.

Пое лицето му в длани и го целуна по устните.

За миг той бе прекалено изненадан и не можеше да реагира. После — само за част от секундата — предишният ужас бе заменен от желание. Протегна ръце и я прегърна. Гърдите й се притиснаха към неговите. Огъста отвори уста и езиците им се срещнаха. Мики сграбчи гърдите й с две ръце и силно ги стисна. Тя изпъшка. Той моментално усети, че се възбужда. Огъста започна да трие таза си в него, да притиска слабините си към мощната му ерекция. И двамата дишаха тежко, като след дълго тичане. Огъста хвана ръката му, приближи я към устата си и я захапа, за да не извика на глас. После стисна очи и потрепери. Мики осъзна, че е стигнала до оргазъм. Възбуди се толкова силно, че след секунди също стигна до кулминацията си.

Всичко бе продължило само няколко минути. След края двамата продължиха да се притискат един към друг задъхани още известно време. Мики бе твърде объркан, за да разсъждава.

Когато Огъста възстанови дишането си, се измъкна от ръцете му.

— Отивам си в стаята — промълви тихо. — Ти трябва веднага да напуснеш къщата.

— Огъста…

— Наричай ме „госпожо Пиластър“!

— Добре…

— Това никога не се е случвало — яростно прошепна тя. — Разбираш ли ме? Нищичко не се е случило, изобщо!

— Добре — отново се съгласи Мики.

Огъста приглади предницата на роклята си и нагласи прическата си. Той я наблюдаваше безпомощно. Не можеше да помръдне — бе като закован на мястото си от силата на волята й. Тя се обърна и отиде до вратата. Мики машинално я отвори и задържа пред нея. Последва я навън.

Сестрата ги изгледа въпросително. Огъста допря пръст до устните си в знак, че трябва да се пази тишина.

— Тъкмо заспа — каза съвсем тихо.

Мики бе удивен и ужасен от хладнокръвието й.

— Това е най-добре за него — отбеляза сестрата. — Ще го оставя на спокойствие за час-два.

Огъста изрази с кимване съгласието си.

— И аз така бих направила на ваше място. Повярвайте ми, в момента му е много удобно.

Хю се върна в Лондон след шест години. За това време семейство Пиластър бе удвоило богатството си — за което Хю също имаше заслуга.

В Бостън той се бе справил удивително добре, много по-добре, отколкото можеше дори да мечтае. Съединените щати вече се възстановяваха след Гражданската война и презокеанската търговия процъфтяваше, а пък Хю се бе погрижил банка „Пиластър“ да финансира сериозен дял от този бизнес.

После пък бе насочвал партньорите при издаването на серия много доходни емисии на северноамерикански акции и облигации. След войната правителството и фирмите имаха нужда от пари в брой; банка „Пиластър“ се погрижи да ги набере.

И накрая бе станал истински експерт по отношение на хаотичния пазар за акции на железопътни компании. Научил се бе да определя кои железници ще донесат много пари и кои линии няма да прекосят и първата планинска верига. Първоначално чичо Джоузеф проявяваше предпазливост — той добре помнеше финансовия срив в Ню Йорк през 1873 г. Хю обаче бе наследил характерния за семейство Пиластър консерватизъм, внимаваше много и препоръчваше само наистина качествени ценни книжа, а същевременно отбягваше всичко, в което се забелязваше дори бегъл намек за показност и спекулативност. Доказал бе, че преценките му са правилни. Сега банката бе световен лидер в бизнеса с набиране на капитал за промишленото развитие на Северна Америка. Хю получаваше хиляда лири годишно — и знаеше, че заслужава и повече.