Когато акостира в Ливърпул, го посрещна главният чиновник от местния клон на банка „Пиластър“. Двамата бяха разменяли телеграми поне веднъж седмично, откакто Хю отиде в Бостън. Никога не се бяха срещали лично, затова когато се запознаха, чиновникът възкликна:
— О, боже! Не знаех, че сте толкова млад, сър!
На Хю това му достави удоволствие, защото тъкмо тази сутрин бе открил един сребърен косъм в иначе катраненочерната си коса. Беше на двайсет и шест години.
Отиде с влака направо във Фолкстън, без да спира в Лондон. Партньорите в банка „Пиластър“ може и да смятаха, че трябва първо да им се обади, преди да отиде при майка си; той обаче бе на противоположното мнение. Отдал им бе последните шест години от живота си и считаше, че дължи на майка си поне един ден.
Завари я по-спокойна и прекрасна от всякога, макар че още се обличаше в черно в памет на баща му. Сестричката му Доти, сега дванайсетгодишна, почти не си го спомняше и се държеше много срамежливо, преди да я сложи на коляното си и да й припомни колко зле бе сгънала ризите му.
Помоли горещо майка си да се премести в по-голяма къща — спокойно можеше да си позволи да й плаща наема. Тя не се съгласи. Каза му вместо това да пести парите си и да трупа капитал. Все пак успя да я убеди да наеме още една прислужница, която да помага на госпожа Билт, застаряващата икономка.
На следващия ден се качи на влака по линия Лондон-Чатъм-Доувър и пристигна в Лондон на гара „Холбърн Вайъдъкт“. Един грамаден хотел бе построен точно на гарата от предприемачи, които вероятно смятаха, че много хора ще използват Холбърн за спирка и престой на път към Ница или Санкт Петербург. Хю не би вложил пари в това начинание: предполагаше, че гарата ще служи най-вече на работници от града, които живееха в разрастващите се предградия на югоизточен Лондон.
Беше ярка пролетна утрин. Тръгна пеша към банка „Пиластър“. Забравил бе колко задимен е Лондон — въздухът тук бе много по-лош от този в Бостън или Ню Йорк. Спря за миг пред банката и се загледа във внушителната й фасада.
Казал бе на партньорите, че иска да излезе в отпуск, да се върне и да види майка си и сестра си и старата родина. Само че имаше и друга причина за прибирането си в Лондон.
Канеше се да пусне истинска бомба.
Пристигнал бе с предложение за сливане между северноамериканската дейност на „Пиластър“ с нюйоркската банка „Мадлър и Бел“ и образуване на ново партньорство под името „Мадлър, Бел и Пиластър“. Това щеше да донесе много пари на банката; да се превърне в собственото му върхово постижение в Съединените щати; и най-после, да му даде възможност да се върне в Лондон и от обикновен помощник да израсне до служител, който взима решения. Щеше да означава също така край на заточението му.
Той оправи нервно вратовръзката си и влезе вътре.
Банковата зала, която преди години така го бе впечатлила с мраморния си под и представителните „разносвачи“, сега излъчваше единствено сериозност и тежест. Когато започна да се изкачва по стълбите, срещна Джонас Мълбъри, някогашния си наставник. Мълбъри едновременно се изненада и зарадва, че го вижда.
— Господин Хю! — възкликна той, като същевременно разтърсваше енергично ръката му. — За постоянно ли се връщате?
— Така се надявам. Как е госпожа Мълбъри?
— Много добре, благодаря ви.
— Предайте й моите поздрави. Ами трите ви дечица?
— Сега са пет. Всичките са в чудесно здраве, благодаря на Бога!
На Хю му хрумна идеята, че главният чиновник може би знае отговора на един въпрос, който го вълнуваше.
— Мълбъри, вие тук ли бяхте, когато господин Джоузеф бе избран за партньор?
— По онова време тъкмо бях станал младши чиновник. През юни ще станат двайсет и пет години оттогава.
— В такъв случай господин Джоузеф трябва да е бил на…
— Двайсет и девет.
— Благодаря ви.
Хю се качи в стаята на партньорите, почука на вратата и влезе. И четиримата партньори бяха вътре: чичо Джоузеф, седнал на бюрото за старшия партньор (изглеждаше по-възрастен, по-плешив и повече приличаше на стария Сет); съпругът на леля Маделин, майор Хартшорн, който четеше „Таймс“ на топло край огъня (носът му бе станал съвсем червен, сякаш за да подхожда по цвят на белега на челото му); чичо Самюъл, както винаги — прекрасно облечен (носеше тъмносив двуреден фрак, а под него перленосив елек), който се мръщеше над някакъв договор; и накрая най-младият партньор, Младия Уилям (сега на трийсет и една години), който седеше на бюрото си и записваше нещо в един тефтер.
Читать дальше