Кен Фолет - Опасно богатство

Сет бе седнал в леглото си и четеше „Икономист“. Мики поздрави:

— Добър ден, господин Пиластър. Как се чувствате?

Сет остави списанието си с очевидно нежелание.

— Чувствам се добре, благодаря. Как е баща ви?

— Няма търпение да се завърне у дома.

Мики се вгледа в крехкия възрастен човек, разположен на белите чаршафи. Кожата на лицето му бе прозрачна, а извитото острие на пиластровия нос изглеждаше по-остро от всякога, но в очите му блестяха жизненост и пъргав ум. Оставяше впечатлението, че спокойно може да живее и да управлява банката още десет години.

Мики сякаш чу гласа на баща си да нашепва в ухото му: „Кой стои на пътя ни?“.

Старецът бе слаб и безпомощен, а в момента в стаята бяха само той и Мики — и сестрата отвън.

Мики осъзна, че трябва да убие Сет.

Гласът на баща му заповяда: „Направи го веднага!“.

Можеше да го задуши с възглавница и нямаше да остави никакви следи. Всички щяха да решат, че старецът си е заминал от естествена смърт.

Сърцето на Мики се изпълни с ненавист. Стана му зле.

— Какво има? — попита Сет. — Изглеждате по-болен от мен.

— Удобно ли ви е, сър? — отвърна на въпроса с въпрос Мики. — Нека ви наглася възглавниците.

— Моля, не си правете труда. Добре са си — каза Сет, но Мики се пресегна зад гърба му и измъкна една голяма пухена възглавница.

После хвърли поглед към възрастния мъж и се поколеба.

В очите на Сет проблесна страх; той отвори уста да извика.

Преди обаче да издаде звук, Мики затисна лицето му с възглавницата и бутна главата му назад.

За нещастие, ръцете на Сет се намираха над чаршафите и сега той стисна китките на Мики с изненадваща сила. Мики с ужас наблюдаваше впилите се в ръкавите му старчески нокти, но продължи да натиска. Сет отчаяно драскаше по ръцете му, но младият мъж бе по-силен.

След като не успя по този начин, Сет започна да рита и да се извива. Не можеше да се измъкне от хватката на Мики, но леглото на Хю бе старо и скърцаше. Мики се уплаши, че сестрата може да чуе тези звуци и да влезе да провери какво става. Сети се само за един начин, по който да накара стареца да престане: да легне отгоре му. Без да смъква възглавницата от лицето му, Мики се покачи на леглото и се разположи върху гърчещото се тяло. Обезумял си помисли, че сцената гротескно напомня на секса с жена, която не иска да се отдаде. Едва потисна истеричния смях, който напираше на устните му. Сет продължаваше да се бори, но тежестта на Мики ограничаваше движенията му, а леглото бе престанало да скърца. Мики продължи да натиска безжалостно.

Най-после всички движения замряха. Мики остана на мястото си толкова дълго, колкото се осмели — просто за да е сигурен. После внимателно отмести възглавницата и се вгледа в бялото, застинало лице. Очите бяха затворени, но чертите му бяха спокойни. Старият Сет изглеждаше мъртъв. Мики трябваше да провери дали има пулс. Бавно и боязливо сведе глава към гърдите му.

Изведнъж очите на стареца се отвориха широко и той си пое въздух дълбоко и шумно.

Малко оставаше Мики да изпищи от ужас. Миг по-късно обаче дойде на себе си и отново притисна възглавницата върху лицето на Сет. Усети, че трепери от страх и отвращение, но повече съпротива нямаше.

Знаеше, че трябва да задържи така възглавницата поне още няколко минути, за да е напълно сигурен, че този път старецът наистина е умрял. Само че се притесняваше заради сестрата. Можеше да й направи впечатление колко е тихо. Трябваше да говори, за да създаде илюзия, че всичко е нормално. Само че не можеше да се сети какво да каже на един покойник. „Приказвай нещо“, заповяда си, „няма значение какво е, стига тя да чува някакво мънкане“.

— Много съм добре — измърмори отчаяно. — Много добре, много добре. Ами вие? Хубаво, хубаво. Радвам се да чуя, че се чувствате по-добре. Просто чудесно, господин Пиластър! Много се радвам, че изглеждате толкова добре, така чудесно, просто прекрасно, о, боже мили, повече не мога, много добре, чудесно, чудесно…

Наистина не издържаше повече. Спря да натиска възглавницата. Намръщи се с отвращение и положи длан на гърдите на Сет — там, където смяташе, че се намира сърцето. Тук-таме от бледата кожа на стареца стърчаха бели косми. Тялото под нощната риза бе топло, но не се долавяше сърдечен ритъм. „Наистина ли си мъртъв този път?“, попита наум. А после сякаш отново чу гласа на Папа, гневен и нетърпелив: „Да, глупак такъв, мъртъв е, а сега се махай оттам!“. Остави възглавницата върху лицето на мъртвеца, претърколи се от трупа и се изправи.