Кен Фолет - Опасно богатство

— И може би ще се върнете по-късно да уредите сметката си тук, господин Робинсън?

— Няма да забравя. Хайде, момичета.

Излязоха от кантората и тръгнаха надолу по стълбището. Мейзи изгаряше от нетърпение да му зададе куп въпроси, но положи усилие да потисне любопитството си. Едва когато откриха кафенето и се настаниха на една маса, тя подхвърли:

— Какво прави през последните седем години?

— Строях железници — отговори й той. — Оказа се, че съм дошъл в подходящо време. Войната между щатите тъкмо бе свършила и започваше бумът на железопътните линии. Така отчаяно се нуждаеха от работници, че ги докарваха с кораби от Европа. Дори едно кльощаво тринайсетгодишно хлапе можеше да си намери работа. В началото участвах в строежа на първия стоманен мост, онзи над Мисисипи при Сейнт Луис. После се включих в изграждането на железопътната линия на „Юниън Пасифик“ в Юта. На деветнайсет вече бях бригадир — това е работа за млади мъже. После се присъединих към професионалния съюз и застанах начело на стачка.

— Защо се върна?

— Имаше срив на фондовата борса. Железопътните компании свършиха парите и банките, които ги финансираха, фалираха. В момента хиляди мъже — не, стотици хиляди — си търсят работа. Реших да се прибера и да поставя ново начало.

— С какво ще се занимаваш — и тук ли ще строиш железопътни линии?

Той поклати глава.

— Имам друга идея. Виждаш ли, вече два пъти животът ми бе разбит от финансова криза. Мъжете, които притежават банките, са най-тъпите хора на света. Те никога не се научават, затова правят едни и същи грешки отново и отново. А в крайна сметка страдат работниците. Никой не им помага — и никога няма да го направи. Те трябва да си помогнат сами.

Ейприл се намеси:

— Хората никога не си помагат. Всеки е сам за себе си на света. Трябва да бъдеш егоист.

Мейзи си спомни, че тя често използва тези думи, макар че в действителност беше щедра и бе готова да стори всичко за приятелите си.

Дани продължи:

— Ще създам клуб за работници. Ще плащат шест пенса на седмица, а ако ги изхвърлят от работа, но не по тяхна вина, клубът ще им изплаща по една лира седмично, докато си търсят нова работа.

Мейзи се вгледа в брат си с възхищение. Планът му бе ужасяващо амбициозен — обаче тя си бе помислила същото и когато на тринайсет години й бе заявил: „В пристанището има един кораб, който тръгва за Бостън със сутрешния прилив. Нощес ще отида с плуване до него, ще се покатеря по някое въже и ще се скрия в лодка на палубата“. Тогава бе удържал на думата си и вероятно щеше да го стори и сега. Казал бе, че в Бостън е бил начело на стачка. Изглеждаше като човек, когото другите биха последвали.

— Ами Папа и Мама? — попита той в този миг. — Поддържаш ли връзка с тях?

Мейзи поклати глава и после, за голяма своя изненада, се разплака. Изведнъж изпита болката от загубата на семейството си с пълната й острота. Това бе болка, която бе отказвала да признае през всичките тези години.

Дани положи ръка на рамото й.

— Ще се върна на север и ще видя дали мога да ги открия.

— Надявам се да ги намериш — през сълзи каза тя. — Толкова ми липсват!

После срещна погледа на Ейприл, която я зяпаше удивена.

— Толкова ме е страх, че ще се срамуват от мен!

— И защо да ги е срам? — попита брат й.

— Бременна съм.

Лицето му почервеня.

— И не си омъжена?

— Не.

— А ще се омъжиш ли?

— Не.

Дани се вбеси.

— Тази свиня! Кой е той?

Мейзи повиши глас:

— Ако обичаш, спести ми представлението с възмутения брат!

— Ще му счупя врата…

— Млъквай, Дани! — ядоса се и Мейзи. — Остави ме сама преди седем години и нямаш право да се връщаш и да се държиш, все едно ме притежаваш!

Той се сконфузи, затова сестра му продължи малко по-кротко:

— Няма значение. Предполагам, че щеше да се ожени за мен, обаче аз не искам да го прави, така че забрави за него. И без това е заминал за Америка.

Дани се поуспокои.

— Ако не ти бях брат, аз самият щях да се оженя за тебе. Достатъчно си хубава! Както и да е. Вземи парите, които ми останаха, колкото и да са малко.

— Не ги искам. — Знаеше, че се държи грубо, но нищо не можеше да направи. — Няма нужда ти да носиш отговорност за мен, Дани. Използвай парите за този работнически клуб, който си замислил. Аз ще се погрижа за себе си. Успях да го направя, когато бях на единайсет и предполагам, че и сега ще се справя.

Мики Миранда и Папа се намираха в една малка гостилница в Сохо. Обядваха яхния от стриди — най-евтиното ястие от менюто — и пиеха силна бира. Ресторантчето се намираше на няколко минути път от посолството на Кордоба на „Портланд Плейс“, където Мики прекарваше на писалището си по един-два часа всяка сутрин, докато се занимаваше с пощата на посланика. За днес бе свършил и се видя с Папа за обяд. Седяха един срещу друг на твърдите пейки с високи облегалки. Подът бе застлан с дървени стърготини, а ниският таван бе потъмнял от полепналите по него през годините мръсотия и мазнина. Мики мразеше да се храни на подобни места, но въпреки това често го правеше, за да пести пари. В клуб „Каус“ ядеше единствено в случаите, когато плащаше Едуард. Освен това щеше да се подложи на твърде голямо напрежение, ако заведеше Папа в клуба: непрестанно щеше да се страхува, че възрастният мъж ще се сбие, ще измъкне пистолета си или ще се изплюе на килима. Папа обра купата си с парче хляб и я бутна встрани.