Кен Фолет - Опасно богатство

— А какво стана със Странг?

— Ожени се за една френска графиня и загина при ловна злополука.

— Почти изпитвам съжаление към Огъста.

— Независимо какво има, тя винаги иска още: повече пари, по-важна служба за съпруга си, по-високо социално положение за себе си. Причината да проявява такава амбициозност — по отношение на Джоузеф, на Едуард и на самата себе си — е, че все още копнее за нещата, които можеше да получи от Странг. Титлата, родовото имение, живот, посветен на бездействието, богатство без работа. В действителност обаче Странг не й предлагаше това. Предложи й любов. Именно любовта изгуби тя. А това не може да бъде компенсирано с нищо.

Хю никога не бе водил толкова съкровен и искрен разговор с майка си. Окуражи се и реши да й разкрие сърцето си.

— Майко — започна той, — за Мейзи…

Тя го погледна объркано.

— Мейзи?

— Момичето… заради което стана целият проблем. Мейзи Робинсън.

Лицето й се проясни.

— Огъста така и не съобщи името й на никого.

Той се поколеба, след което изтърси, без да смекчава думите си:

— Тя не е „окаяна“ жена.

Майка му се засрами: мъжете никога не говореха за неща като проституцията с майките си.

— Разбирам — каза и отклони погледа си.

Хю продължи:

— Вярно е, че е от нисшата класа. Освен това е еврейка. — Стрелна с очи лицето й и забеляза, че се е стреснала, но все пак не е ужасена. — Но не е нищо повече, не е по-лоша. В действителност…

Замълча за мига; притесняваше се.

Тя го подкани:

— Продължавай.

— Всъщност, тя беше девица.

Майка му се изчерви.

— Съжалявам, че ти говоря за тези неща, майко — извини се той. — Но ако не го направя, ще знаеш само версията на леля Огъста.

Тя преглътна.

— Привързан ли бе към нея, Хю?

— Много. — Усети, че очите му се изпълват със сълзи. — Не разбирам защо изчезна така. Нямам представа къде е отишла. Така и не узнах адреса й. Разпитах в конюшнята, където работеше, както и в „Аргайл Румс“, където я срещнах за първи път. Соли Грийнборн също я харесваше, но той е не по-малко озадачен от мен самия. Тонио Силва познаваше приятелката й Ейприл, обаче Тонио се върна в Южна Америка, а аз не мога да намеря Ейприл.

— Колко тайнствено.

— Сигурен съм, че леля Огъста го е уредила по някакъв начин.

— Не се и съмнявам. Не мога да си представя как точно, но тя е ужасно лукава и прикрита. Ти обаче трябва да насочиш усилията си към бъдещето, Хю. Бостън ще бъде голяма възможност за теб. Трябва да работиш упорито и добросъвестно.

— Мейзи наистина е изключително момиче, майко.

Виждаше се, че тя не му вярва. Каза му:

— Обаче ще я забравиш.

— Съмнявам се, че някога ще успея.

Майка му го целуна по челото.

— Ще успееш. Обещавам ти.

На стената на таванската стаичка, която Мейзи делеше с Ейприл, имаше само една картина: твърде ярък цирков плакат, на който бе изобразена Мейзи в отрупано с пайети трико, застанала на гърба на галопиращ кон. Отдолу с червени букви бе изписано: „Поразителната Мейзи“. Картината не отговаряше особено точно на действителността — в цирка всъщност нямаше бели коне, а и краката на Мейзи не бяха толкова дълги. Въпреки това тя много обичаше плаката, който бе единственият й сувенир от онези дни.

Освен него в стаята имаше само тясно легло, умивалник, един стол и табуретка с три крачета. Дрехите на момичетата висяха на пирони, забити в стената. Мръсотията по стъклото на прозореца заместваше пердетата. Опитваха се да поддържат мястото чисто, но бе невъзможно. От комина падаха сажди, през процепите между дъските на пода излизаха мишки, а от пукнатините между черчевето и тухлената стена нахлуваха прахоляк и всякакви насекоми. Днес валеше и от перваза и една пролука на тавана капеше вода.

В момента Мейзи се обличаше. Днес бе Рош Ашана 15 15 Рош Ашана — еврейската Нова година. Според преданието в дните на Рош Ашана Бог отбелязва в Книгата на живота каква съдба очаква всеки през настъпващата година. — Бел.прев. , денят, когато се отваряше Книгата на живота. По това време на годината тя винаги се чудеше какво ли ще бъде записано за нея в Книгата. Не се молеше истински, но усещаше тържествеността и изпитваше надежда, че на нейната страница има нещо хубаво.

Ейприл бе отишла да приготви чай в общата кухня, но сега се върна обратно в стаята. Нахлу с вестник в ръката.

— Това си ти, Мейзи, това си ти! — възкликна.

— Какво?

— В „Лойдс уикли нюз“! Чуй това: „Госпожица Мейзи Робинсън, преди това позната като Мириам Рабиновиц. Ако госпожица Робинсън се свърже с господата Голдман и Джей, адвокати, в адвокатска колегия «Грей», ще научи нещо благоприятно“. Трябва да си ти!