Кен Фолет - Опасно богатство

— А, да. Предполагам, че няма как да ми върне парите, които ми дължи.

— Пълни глупости! Познавам семейството му. То е почти толкова богато, колкото и твоето!

Мики не се притесняваше, че казва подобна безобразна лъжа: хората в Лондон нямаха представа колко богато би могло да бъде едно семейство от Южна Америка.

Едуард се изненада.

— Мили боже! Смятах, че е тъкмо обратното.

— Нищо подобно. Съвсем спокойно може да ти върне парите. Именно това прави нещата още по-лоши.

— Какво? Кои неща?

Мики въздъхна тежко.

— Страхувам се, че той няма никакво намерение да ти се издължи. Освен това обикаля насам-натам и се хвали с това. Твърди, че не си истински мъж и не ти стиска достатъчно, за да го накараш да си плати.

Едуард почервеня.

— Така ли говори, мътните го взели. Че не ми стиска? Ще видим тая работа!

— Предупредих го да не те подценява. Казах му, че се страхувам, че може да не изтърпиш да те прави на глупак. Той обаче предпочете да не ме послуша.

— Този негодник! Е, щом не иска да слуша мъдри съвети, може би ще трябва да научи истината по трудния начин.

— Да, срамота е — бе коментарът на Мики.

Едуард беснееше мълчаливо.

Мики нетърпеливо се въртеше, докато файтонът пълзеше по „Странд“. Тонио би трябвало вече да е в клуба. Едуард бе в подходящо настроение за кавга. Всичко се подреждаше съвършено.

Най-после файтонът спря пред клуба. Мики изчака Едуард да плати на кочияша, след което влязоха вътре. В гардеробната, сред тълпата мъже, които си закачаха шапките, срещнаха Тонио.

Мики се напрегна. Вече бе подредил всичко, сега можеше само да кръстоса пръсти и да се надява, че драмата ще се разиграе така, както я бе планирал.

Тонио срещна погледа на Едуард, смути се и неловко каза:

— Божичко… добро утро и на двама ви.

Мики стрелна с очи Едуард. Лицето му бе порозовяло, а очите му заплашваха да изскочат.

— Виж какво, Силва — каза.

Тонио го гледаше уплашено.

— Какво има, Пиластър?

Едуард произнесе високо:

— Онези сто лири.

Изведнъж помещението притихна. Няколко човека се огледаха, а двама мъже, които се канеха да излязат, спряха на прага и се обърнаха да видят по-добре. Приказките за пари бяха проява на лош вкус; един джентълмен би направил подобно нещо само при наистина извънредни обстоятелства. Всички знаеха, че Едуард Пиластър разполага с толкова много пари, че не знае какво да ги прави — следователно имаше някаква друга причина да споменава публично дълга на Тонио. Присъстващите, случайно станали свидетели на случката, надушваха скандал.

Тонио пребледня.

— Да?

Едуард заяви жестоко:

— Можеш да ми ги дадеш днес, ако ти е удобно.

Поканата бе отправена, макар да приличаше на предизвикателство. Много хора знаеха, че дългът е истински, така че нямаше смисъл да го отрича. Като джентълмен, Тонио имаше само един избор. Можеше да отвърне единствено „Разбира се! Ако е важно, веднага ще си получиш парите. Да се качим горе и ще ти напиша чек — или ако трябва, да отидем до ъгъла, където е банката ми?“. Ако не постъпеше така, всички щяха да разберат, че не може да плати. Щеше да бъде отлъчен от обществото.

Мики наблюдаваше сцената с интерес, предизвикващ отвращение. Първоначално по лицето на Тонио пробяга паника и Мики се зачуди за миг дали няма да извърши някоя лудост. После страхът бе изместен от гняв; той отвори уста, сякаш искаше да възрази, но не намери думи. Вместо това разпери ръце в умолителен жест. Скоро обаче изостави и това. Накрая лицето му се сгърчи като лицето на дете, което се кани да заплаче. В този момент вече се обърна и побягна. Двамата мъже на вратата отскочиха от пътя му и той се втурна през фоайето на улицата без шапката си.

Мики ликуваше: всичко се бе развило идеално, точно според плана.

Мъжете в гардеробната се разкашляха и започнаха да се въртят неловко, за да прикрият смущението. Един от по-възрастните членове измърмори:

— Това беше малко прекалено, Пиластър.

Мики побърза да се намеси:

— Той си го заслужаваше.

— Несъмнено, несъмнено — отвърна възрастният мъж.

Едуард заяви:

— Трябва да пийна нещо.

Мики помоли:

— Ще ми поръчаш ли едно бренди, ако обичаш? Най-добре да ида след Силва и да се уверя, че няма да се хвърли под колелата на някой омнибус — и с тези думи хукна навън.

Това бе най-сложната и фина част от плана му: сега трябваше да убеди човека, когато бе съсипал, че е най-добрият му приятел.

Тонио бързаше към квартал „Сейнт Джеймс“, без да гледа къде върви. Блъскаше се в хората непрекъснато. Мики се затича и скоро го настигна.