Кен Фолет - Опасно богатство

Мики искаше да постигне това, без да превръща Тонио в свой враг. Той имаше друга цел: искаше работата на Тонио. А ако решеше, Тонио би могъл да му създаде затруднения — можеше да злепостави и оклевети Мики пред посланика. Целта на Мики бе вместо това да го убеди да му разчисти пътя.

Цялата ситуация бе силно усложнена от миналите му взаимоотношения с Тонио. В училище Тонио го мразеше и се страхуваше от него; в последно време пък му се възхищаваше. Сега Мики трябваше да се превърне в най-добрия приятел на Тонио — и то, докато същевременно разрушаваше живота му.

Докато Мики обмисляше изпълнения с коварни ситуации ден, който му предстоеше, на вратата се почука. Хазяйката обяви, че е пристигнал неочакван посетител. Миг по-късно в стаята влезе Тонио.

Мики бе планирал да го потърси след закуската. Това посещение му спестяваше разкарването.

— Седни, пийни кафе — покани го жизнерадостно. — Какъв лош късмет имаше снощи! Макар че, такива са картите — ту губиш, ту печелиш.

Тонио се поклони на Папа и седна. Лицето му издаваше, че вероятно въобще не е спал.

— Изгубих повече, отколкото мога да си позволя — заяви той.

Папа изсумтя изнервено. Той не проявяваше търпение към хора, които се самосъжаляват, а и поначало презираше семейство Силва. Смяташе ги за малодушни градски обитатели, които се прехранват благодарение на чуждо покровителство и корупция.

Мики се престори, че е изпълнен със съчувствие и каза сериозно:

— Искрено съжалявам да го чуя.

— Ти знаеш какво значи това. В тази страна мъж, който не си плаща дълговете от комар, не се смята за джентълмен. А пък мъж, който не е джентълмен, не може да бъде дипломат. Възможно е да ми се наложи да подам оставка и да се прибера вкъщи.

„Точно така“, помисли си Мики, но на глас каза опечалено:

— Схващам проблема ти.

Тонио продължи:

— Знаеш как се държат хората в подобни случаи — ако не платиш още на следващия ден, вече те подозират. Обаче на мен ще ми отнеме години, за да платя сто лири. Затова дойдох при теб.

— Не разбирам — заяви Мики, макар да разбираше прекрасно.

— Ще ми дадеш ли парите? — умолително попита Тонио. — Ти си от Кордоба, не си като тези англичани. Няма да заклеймиш някого само заради една грешка. А и аз ще ти платя някой ден.

— Ако имах парите, щях да ти ги дам веднага — увери го Мики. — Ще ми се да бях толкова богат.

Тонио погледна Папа, който го изгледа студено и само отсече:

— Не.

Тонио увеси глава.

— Такъв съм глупак, като стане дума за хазарт — каза глухо. — Не знам какво ще правя сега. Ако се върна вкъщи опозорен, не ще мога да се изправя пред семейството си.

Мики произнесе замислено:

— А може би ще успея да ти помогна с нещо друго.

Тонио грейна.

— О, моля те, каквото и да е!

— Едуард и аз сме добри приятели, както знаеш. Бих могъл да говоря с него, да му обясня как стоят нещата и да го помоля да прояви снизходителност към теб — да ми направи лична услуга.

— Би ли го сторил? — Лицето на Тонио буквално сияеше от надежда.

— Ще го помоля да изчака известно време за парите си, а и да не казва на никого. Имай предвид, че не мога да обещая съгласието му. Семейство Пиластър е ужасно богато, обаче всичките му членове са страшно практични и твърдоглави. Във всеки случай, ще опитам.

Тонио сграбчи ръката на Мики.

— Не знам как да ти се отблагодаря! — каза пламенно. — Никога няма да го забравя!

— Недей да се надяваш твърде много…

— Нищо не мога да направя! Изпаднал бях в отчаяние, а ти ми даде причина да продължа. — Замълча за миг, след което добави засрамено: — Тази сутрин обмислях самоубийство. Вървях по „Лондон Бридж“ и се канех да се хвърля в реката.

Папа тихо изсумтя. Явно смяташе, че това би било най-доброто решение.

Мики побърза да се намеси:

— Слава богу, че си се отказал! А сега най-добре да ида до банка „Пиластър“ и да поговоря с Едуард.

— Кога може да се видим?

— Ще дойдеш ли в клуба по обед?

— Разбира се, стига да кажеш.

— Тогава ела и ще се видим там.

— Добре. — Тонио се изправи. — Ще ви оставя да довършите закуската си. И…

— Не ми благодари — вдигна ръка Мики, за да го прекъсне. — Това не носи добър късмет. Чакай и се надявай.

— Да. Добре. — Тонио отново се поклони на Папа. — Довиждане, сеньор Миранда.

После излезе.

— Глупаво момче — измърмори Папа.

— Пълен глупак — съгласи се Мики.

След това Мики отиде в съседната стая и се премени в официално сутрешно облекло: бяла риза с твърда яка и колосани маншети, светлобежови панталони, черна сатенена вратовръзка, която той завърза съвършено, както и черен двуреден редингот. Обувките му бяха лъснати с восък, а косата му проблясваше от втритото в нея специално масло. Той винаги се обличаше елегантно, но консервативно. Никога не би си позволил да носи модерните обърнати яки, нито пък монокъл — като някое повърхностно конте. Англичаните лесно заклеймяваха чужденците като простаци, а той нямаше намерение да им дава излишни поводи за това.