Кен Фолет - Опасно богатство

Остави Папа сам да намери с какво да запълни времето си и излезе. Мина по моста и навлезе във финансовия район, наричан „Сити“ 12 12 City — град; лондонското сити бива наричано и „Милята“. — Б.пр. , защото бе разположен приблизително на същото място, което бе заемал древният римски град и обхващаше около една квадратна миля от античния Лондон. Движението около катедралата „Свети Павел“ бе напълно замряло: карети, омнибуси, талиги, натоварени с бурета бира, файтони-таксита и подвижните сергии на най-различни амбулантни търговци се бореха да преодолеят огромно стадо овце, подкарано към пазара за месо в Смитфийлд.

Банка „Пиластър“ бе нова сграда с дълга класическа фасада и внушителен вход, от двете страни на който се издигаха две масивни колони с канелюри 13 13 Канелюра — жлеб, архит. — Б.пр. . Няколко минути след дванайсет по обед Мики влезе през двойните врати в банковата зала. Макар че Едуард рядко отиваше на работа преди десет, по принцип бе склонен да излезе за обяд по всяко време след дванайсет.

Мики се приближи към един от „разносвачите“ и му каза:

— Бъди така добър да предадеш на господин Едуард Пиластър, че господин Миранда го търси.

— Разбира се, сър.

Мики завиждаше на семейство Пиластър най-силно именно когато бе тук. Всяка подробност бе доказателство за богатството и властта им: лъскавият мраморен под, изисканата ламперия, снижените гласове, скрибуцането на писалките в големите счетоводни книги, и може би най-много от всичко — тези прекалено охранени и твърде богато облечени куриери. Цялото това пространство и всички тези хора на практика бяха подчинени на задачата да броят парите на семейство Пиластър. Никой тук не отглеждаше добитък, не добиваше нитрат, нито строеше железници: тази работа се вършеше от други, някъде далеч. Пиластрови само наблюдаваха как се множат парите. На Мики това му изглеждаше като най-прекрасния начин на живот сега, след като робството бе премахнато.

В атмосферата имаше и някакъв фалш. Тя бе прекалено тържествена, изпълнена с твърде много достойнство — както подобава на църква, на резиденцията на президент или на музей. Те бяха просто лихвари, но се държаха така, сякаш даването на пари в заем и с лихва бе благородно призвание, като например това на свещениците.

След няколко минути се появи и Едуард — с голяма синка на окото и подпухнал, посинен нос. Мики повдигна вежди.

— Скъпи ми приятелю, какво е станало с теб?

— Сбих се с Хю.

— И за какво?

— Скастрих го, задето бе довел курва в дома ни, а той избухна.

На Мики му хрумна, че това може би е предоставило на Огъста търсената възможност да се отърве от Хю.

— А какво се случи с Хю?

— Няма да го видиш в продължение на доста дълго време. Изпратиха го в Бостън.

„Добра работа, Огъста!“, поздрави я мислено Мики. И наистина щеше да е много добре, ако успееха да се разправят и с Хю, и с Тонио в един и същи ден. На глас каза:

— Струва ми се, че ще ти се отрази добре бутилка шампанско и приличен обяд.

— Прекрасна идея!

Излязоха от банката и тръгнаха на запад. Нямаше смисъл да спират файтон, защото улиците все още бяха запречени от овцете и такситата не можеха да се измъкнат от задръстването. Прекосиха пазара за месо, накъдето откарваха животните. Вонята от кланиците бе отвратителна, направо непоносима. Овцете биваха хвърляни от улицата през един отвор направо в подземната скотобойна. При падането си чупеха краката и повече не можеха да се движат, което бе достатъчно, за да може колачът да им пререже гърлата.

— Тази гледка е в състояние да те откаже от овнешкото за цял живот — отбеляза Едуард и двамата покриха лица с носните си кърпи.

Мики си помисли, че само нещо значително по-страшно от това е в състояние да откаже Едуард от обяда му.

След като излязоха от Сити, си наеха файтон и дадоха указания на кочияша да кара към „Пол Мол“. Веднага щом потеглиха, Мики започна речта, която бе репетирал. Първите му думи бяха:

— Мразя хора, които разпространяват клюки за лошото поведение на другите.

— Да — съгласи се неопределено Едуард.

— Но когато засяга приятелите ти, си длъжен да кажеш нещо.

— Хмм. — Едуард очевидно нямаше представа за какво говори.

— А и би ми било много неприятно, ако решиш, че съм си мълчал, защото става дума за мой сънародник.

Последва кратко мълчание, след което Едуард заяви:

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

— Говоря за Тонио Силва.