Кен Фолет - Опасно богатство

— Лека нощ.

Огъста се приведе над леглото и целуна Едуард.

— Лека нощ, скъпи Теди. Заспивай сега.

— Добре, майко. Лека нощ.

Нея я чакаше още една задача.

Спусна се по стълбите и влезе в стаята на Джоузеф. Надяваше се да е заспал, докато я чака, но той бе седнал в леглото си и четеше „Пол Мол Газет“. Щом я видя, остави вестника и повдигна завивката, за да може тя да се вмъкне под нея. Прегърна я веднага.

В спалнята бе много светло: утринта бе настъпила, без Огъста да забележи. Тя затвори очи.

Джоузеф бързо влезе в нея. Огъста обгърна тялото му с ръце и отвърна на движенията му. Представяше си самата себе си — шестнайсетгодишна, облечена в малиноворозова рокля и със сламена шапка на главата. Лежеше на брега на реката, а младият граф Странг я целуваше. Единствената разлика с действително случилото се тогава бе тази, че графът не се задоволи само с целувките, а повдигна полите й и я люби там, на ярката слънчева светлина, край плискащата се в краката им река…

Когато всичко свърши, известно време тя лежа до Джоузеф, като размишляваше за победата си.

— Това бе необикновена нощ — сънливо измърмори той.

— Да — съгласи се Огъста. — Онова ужасно момиче.

— Хммм — изсумтя съпругът й. — Изглеждаше забележително… така надменна и упорита… и си мисли, че не е по-лоша от другите… великолепна фигура… точно като теб на тази възраст.

За Огъста това бе равносилно на смъртна обида.

— Джоузеф! — възкликна тя. — Как можа да кажеш такова отвратително нещо?

Той обаче не й отговори и тя осъзна, че е заспал.

Разярена отхвърли одеялото, надигна се от леглото и излезе от спалнята, без изобщо да му пази тишина.

През тази нощ не заспа повече.

Квартирата на Мики Миранда в Камбъруел се състоеше от две стаи в къщата на една вдовица с вече пораснал син. Никой от приятелите му от висшата класа не го бе посещавал тук, не бе идвал дори Едуард Пиластър. Мики играеше ролята на млад търсач на удоволствия със силно ограничен бюджет, и елегантното жилище бе едно от нещата, от които спокойно можеше да се лиши.

Всяка сутрин точно в девет хазяйката носеше кафе и топли кифлички за него и Папа. По време на закуската Мики разказа на баща си как е станал причината Тонио Силва да изгуби сто лири, с които не разполага. Не очакваше Папа да започне да сипе хвалебствия, но се надяваше да получи поне някакво признание за находчивостта си, ако ще да е и неясно изръмжаване. Обаче Папа не се впечатли изобщо. Той духна няколко пъти над горещото си кафе и сръбна шумно.

— Е, и какво — той върна ли се в Кордоба?

— Все още не е, но ще го направи.

— Надяваш се. Толкова работа — а все още само се надяваш, че ще си тръгне!

Мики се засегна.

— Днес ще подпечатам присъдата му! — възрази.

— Когато бях на твоите години…

— Да, ти би му прерязал гърлото, наясно съм. Само че това е Лондон, а не провинция Санта Мария. Ако започна да режа гърлата на хората, ще ме обесят за нула време!

— В някои случаи човек няма избор.

— Обаче има други, в които е най-добре да си предпазлив, Папа. Сети се за Самюъл Пиластър и как не искаше да се занимава с оръжия. Отървах се от него и неговата глупава сантименталност, без да проливам кръв, нали?

В действителност това бе дело на Огъста, но Мики не бе споделил тази подробност с баща си.

— Не знам — упорито отсече Папа. — Кога ще си получа пушките?

Това бе проблемният въпрос. Старият Сет бе още жив и все още бе старши партньор в банка „Пиластър“. Сега бе август. През септември зимният сняг в планините на Санта Мария щеше да започне да се топи. Папа искаше да се прибере вкъщи — с оръжията. Веднага щом Джоузеф станеше старши партньор, Едуард щеше да придвижи сделката и пушките да бъдат натоварени. Само че старият Сет се бе вкопчил в поста и в живота си с вбесяваща упоритост.

— Скоро ще си ги получиш, Папа — увери го Мики. — Сет няма да издържи още дълго.

— Хубаво — отбеляза Папа със самодоволното изражение на човек, спечелил спор.

Мики намаза с масло една кифличка. Винаги ставаше така. Никога не успяваше да угоди на баща си, колкото и да се стараеше.

Насочи мислите си към предстоящия ден. Сега Тонио дължеше пари, които нямаше да успее да върне. Следващата стъпка бе да превърне този проблем в истинска криза. Искаше Едуард и Тонио да се скарат публично. Ако това се случеше, позорът на Тонио щеше да стане известен на всички. Той щеше да се принуди да напусне работата си и да се върне у дома в Кордоба. Така щеше да се озове и извън полезрението на Дейвид Мидълтън.