Кен Фолет - Опасно богатство

— Най-добре ще е да се въздържаш от споменаване на сина ми — предупреди тихо.

Мейзи се усмихна.

— Май улучих болно място, а? — Веднага обаче пак стана мрачна и сериозна. — Значи, това е играта ти. Е, аз няма да я играя!

— Какво имаш предвид? — попита Огъста.

Изведнъж очите на Мейзи се напълниха със сълзи.

— Харесвам Хю твърде много, за да го съсипя.

Огъста се изненада приятно от силата на страстта й. Нещата се нареждаха идеално, независимо от лошото начало.

— И какво ще правиш? — попита.

Мейзи с огромно усилие се сдържаше да не заплаче.

— Повече няма да се виждам с него. Ти може пак да успееш да го унищожиш, но няма да е с моята помощ.

— Възможно е да тръгне да те търси.

— Ще изчезна. Той не знае къде живея. Ще отбягвам местата, където би могъл да ме потърси.

„Планът е добър“, помисли си Огъста. „Трябва да го спазваш за съвсем кратко време, а след това Хю ще отиде в чужбина и няма да се върне в продължение на години, а може би и никога.“ Но на глас не каза нищо. Отвела бе Мейзи до очевидното заключение и нямаше нужда да помага повече.

Мейзи обърса лице с ръкава си.

— Най-добре ще е да тръгвам, преди да се е върнал с доктора. — Изправи се. — Благодаря за роклята, госпожо Мъртън.

Икономката й отвори вратата.

— Ще те изпратя.

— Нека този път да минем по задното стълбище — помоли Мейзи. — Не искам… — Спря за миг, преглътна мъчително и добави почти шепнешком: — Не искам пак да видя Хю.

След тези думи излезе.

Госпожа Мъртън я последва и затвори вратата.

Огъста си пое дълбоко въздух и издиша. Беше успяла! Спряла бе кариерата на Хю, обезвредила бе Мейзи Робинсън и бе избегнала заплахата от страна на Дейвид Мидълтън — всичко, само за една нощ! Мейзи се бе оказала страховит противник, но в крайна сметка излезе прекалено емоционална.

Огъста се наслади на триумфа си в продължение на няколко минути, след което отиде в стаята на Едуард.

Той седеше на леглото си и пиеше бренди на малки глътки. Носът му бе посинял и край него имаше засъхнала кръв, а пък Едуард, изглежда, бе обзет от самосъжаление.

— Бедното ми момче — промълви Огъста.

Отиде до нощното му шкафче, навлажни края на една кърпа, после седна на ръба на леглото и изтри кръвта над горната му устна. Синът й трепна.

— Съжалявам — извини му се тя.

Той й се усмихна.

— Всичко е наред, майко — каза. — Продължавай, моля те. Много ме облекчава.

Докато го почистваше, влезе доктор Хъмболд, следван по петите от Хю.

— Да не би да си се бил, млади момко? — жизнерадостно запита докторът.

Огъста мигновено възрази:

— Определено не е! — сряза го ядосано. — Беше нападнат.

С няколко думи Хъмболд бе сразен.

— Разбира се, разбира се — измърмори той.

Хю се намеси:

— Къде е Мейзи?

Огъста не искаше да разговарят за Мейзи пред доктора. Изправи се и изведе Хю от стаята.

— Тръгна си.

— Ти ли я изпъди? — настоя да узнае той.

На Огъста й се искаше да му нареди да не й говори с такъв тон, но реши, че няма да спечели нищо, ако го разгневи. И без това победата й над него вече бе пълна, макар Хю още да не знаеше. Затова каза помирително:

— Не смяташ ли, че ако я бях изхвърлила, щеше да те чака на улицата да ти го съобщи? Не, тръгна си по собствено желание и заяви, че ще ти пише утре.

— Ама тя каза, че ще ме изчака тук, докато се върна с доктора!

— Явно е променила решението си. Не знаеш ли колко често го правят момичетата на нейната възраст?

Хю очевидно се озадачи, обаче не знаеше какво повече да каже.

Огъста добави:

— Без съмнение е искала възможно най-бързо да се измъкне от неудобното положение, в което я бе поставил.

На него това му прозвуча логично.

— Предполагам си я накарала да се чувства така неловко, че не е искала да остане дори миг повече в къщата.

— И така може да се каже — заяви строго тя. — Нямам никакво желание да слушам какво мислиш по въпроса. Чичо ти Джоузеф ще говори с теб. Това ще му е първата работа утре сутринта, преди да тръгне за банката. А сега — лека нощ.

За миг изглеждаше, сякаш той се кани да възрази. В действителност обаче нямаше какво да добави.

— Хубаво — измърмори накрая и влезе в стаята си.

Огъста се върна в спалнята на Едуард. Докторът тъкмо затваряше чантата си.

— Няма сериозни поражения — отбеляза той. — Няколко дни ще го боли носът, а утре окото му вероятно ще посинее от удара, но е млад и съвсем скоро ще се възстанови.

— Благодаря ви, докторе. Хастед ще ви изпрати.