Кен Фолет - Опасно богатство

— Дами! — приветства ги. — Как е възможно подобни богини да се нуждаят от услугите на господата Голдман и Джей? Какво мога да направя за вас?

Ейприл реагира подобаващо.

— Можете да свалите този елек, той е обида за очите ми! — сряза го тя.

Днес Мейзи не бе в настроение да търпи подобни безсмислени любезности.

— Казвам се Мейзи Робинсън — заяви.

— А-ха! Обявата. По щастливо стечение на обстоятелствата, въпросният джентълмен в момента е с господин Джей.

Мейзи усети, че й призлява от безпокойство.

— Кажете ми нещо — колебливо се обърна към него тя. — Дали въпросният джентълмен… Дали по една случайност не е господин Хю Пиластър?

После умолително се вгледа в писаря.

Той обаче не забеляза изражението й и поривисто отвърна:

— Мили боже, не!

Надеждите на Мейзи отново се сринаха. Тя седна на твърдата дървена пейка до вратата, като се бореше със сълзите си.

— Не е той — промълви.

— Не — каза отново писарят. — Всъщност, аз познавам Хю Пиластър — заедно учихме във Фолкстън. Той замина за Америка.

Мейзи се дръпна рязко назад, сякаш някой я беше ударил.

— Америка? — прошепна.

— Бостън, Масачузетс. Качи се на кораба преди две седмици. Значи сте го познавали, а?

Мейзи не обърна внимание на въпроса му. Сърцето й сякаш се бе превърнало в камък, толкова бе тежко и студено. Заминал за Америка. А детето му растеше в нея. Беше твърде ужасена дори да плаче.

Ейприл попита войнствено:

— Кой тогава е тоя?

Усещаше се, че писарят вече не се чувства в свои води. Не му бе останало високомерие. Вместо това нервно предложи:

— Най-добре ще е да ви обясни той самият. Извинете ме за момент. — И изчезна през свързващата врата.

Мейзи се взираше безизразно в кашоните с документи, струпани покрай стената. Четеше надписите отстрани: „Имението «Бленкинсоп»“, „Кралицата срещу мелничарите от Уилтшир“, „Великата южна железопътна линия“, „Госпожа Стенли Еванс (починала)“. Помисли си, че всичко, което се случваше в тази кантора, за някого бе истинска трагедия: смърт, банкрути, разводи, съдебни дела.

А после вратата се отвори отново и през нея мина друг мъж — един мъж с поразителен външен вид. Той не бе много по-възрастен от Мейзи; лицето му бе като на библейски пророк, с тъмни очи, които се взираха напрегнато изпод черните вежди, голям нос с широки ноздри и гъста брада. Изглеждаше й познат и след миг тя реши, че й напомня малко на баща й, макар че папа никога не бе изглеждал така свиреп.

— Мейзи? — попита мъжът. — Мейзи Робинсън?

Дрехите му бяха малко странни, сякаш ги бе купил от друга държава, а акцентът му бе американски.

— Да, аз съм Мейзи Робинсън — отвърна тя. — А вие кой сте, по дяволите?

— Не ме ли позна?

И изведнъж тя си припомни едно тънко като струна момче, босоного и облечено в дрипи, над чиято горна устна се бяха появили първите мъхчета на бъдещ мустак, а в очите му проблясваше твърда решителност, сякаш казваше „Направи го или умри!“.

— О, боже мой! — изскимтя тя. — Дани!

Забрави за миг проблемите си и се хвърли в прегръдките му.

— Дани, ти ли си наистина?!

Той я прегърна толкова силно, че я заболя.

— Разбира се, че съм аз — отвърна.

— Кой? — попита Ейприл. — Кой е той?

— Брат ми! — обясни развълнувано Мейзи. — Онзи, дето избяга в Америка! Върна се!

Дани се измъкна от ръцете й и се отдръпна леко, за да я огледа.

— И как си станала толкова красива? — зачуди се. — Ти беше такова кльощаво малко същество!

Тя докосна брадата му.

— Можеше и да те позная, ако мутрата ти не беше обрасла с всичката тая козина!

Иззад Дани се разнесе дискретно покашляне и когато Мейзи вдигна поглед, забеляза един възрастен мъж, застанал на прага. Лицето му като че ли изразяваше леко презрение.

— Очевидно сме постигнали успех — заяви той.

Дани отвърна:

— Господин Джей, мога ли да ви представя сестра си, госпожица Робинсън.

— Ваш покорен слуга, госпожице Робинсън. Може ли да направя едно предложение?

— Защо не? — бе отговорът на Дани.

— На „Тиоболд роуд“ има едно кафене, само на няколко крачки оттук. Сигурно имате много неща, за които да си говорите.

Очевидно искаше да излязат от кантората му, но Дани не се интересуваше от желанията на господин Джей. Каквото и да му се беше случило, той не се бе научил на почтителност.

— Какво ще кажете, момичета? Тук ли искате да поговорим, или да отидем да пием кафе?

— Да вървим — подкани го Мейзи.

Господин Джей добави: