Кен Фолет - Опасно богатство

Като направи равносметка, прецени, че днешният ден не бе протекъл зле. Сега очакваше с нетърпение една спокойна вечер с приятели.

Когато Хю замина за Америка, Соли Грийнборн живееше с баща си Бен в една грамадна къща с гледка към „Грийн парк“. Сега Соли имаше собствено жилище, малко по-надолу по същата улица, почти толкова внушително като дома на баща му. Хю влезе през величествената входна врата и се озова в просторно фоайе, облицовано със зелен мрамор. Спря да разгледа по-внимателно широкото екстравагантно стълбище от оранжево-черен мрамор. Госпожа Грийнборн очевидно имаше нещо общо с Огъста: нито една от двете не вярваше в излишната сдържаност.

Във фоайето го посрещнаха главният прислужник и двама лакеи. Главният прислужник пое шапката му, след което веднага я предаде на единия лакей, а вторият поведе Хю нагоре по стълбището. Когато се озова на площадката на върха на стълбите, хвърли поглед през една отворена врата и видя бална зала с гладък полиран паркет и дълга редица закрити със завеси прозорци. После бе въведен в салона.

Хю не бе кой знае какъв специалист на тема обзавеждане, но веднага разпозна бляскавия разточителен стил Луи XVI. Таванът бе богато украсен с гипсови орнаменти, в стените бяха вградени панели, покрити с най-фини текстилни тапети на релефни шарки, а позлатените крака на масите и столовете бяха толкова тънки, че сякаш всеки момент щяха да се прекършат. Стаята бе решена в жълто, оранжево-червено, златисто и зелено. Хю предполагаше, че по-старомодните и държащи на благоприличието хора биха казали, че е твърде просташка. Това обаче би било само прикритие за завистта им. В действителност помещението имаше чувствено излъчване. То бе място, в което невероятно богати хора правеха каквото си поискат.

Няколко други гости вече бяха пристигнали и се бяха пръснали из стаята — пиеха шампанско и пушеха цигари. За Хю това бе новост: той никога не бе виждал да се пуши в салон. В този миг Соли го забеляза и се отдели от групичката смеещи се гости. Дойде при него и го поздрави:

— Пиластър, колко мило от твоя страна, че дойде! Как си, за бога?

Хю реши, че Соли е станал още по-общителен. Все още бе дебел и носеше очила, а на белия му елек вече имаше някакво петно, но бе дори по-весел от обичайното и — веднага го долови — по-щастлив отпреди.

— Много съм добре, благодаря, Грийнборн — отвърна.

— Знаех си! Наблюдавах как се развиваш. Иска ми се банката ни да имаше някой като теб в Америка. Надявам се, че от „Пиластър“ ти плащат истинско състояние — напълно го заслужаваш.

— А пък за теб казват, че си се превърнал в истински паркетен лъв.

— Заслугата не е моя. Нали знаеш, че се ожених?

Обърна се и потупа голото бяло рамо на една дребна жена в красива рокля в светлокремаво и зелено. Тя гледаше в обратна посока, но гърбът й бе странно познат на Хю. Обзе го усещане за дежавю, от което му стана необяснимо тъжно. Соли я запита:

— Скъпа моя, помниш ли стария ми приятел Хю Пиластър?

Тя се забави още малко, за да довърши разговора със събеседниците си, а Хю си помисли: „Защо ли останах без дъх при вида й?“.

А после жената бавно се обърна, като врата, която се отваря към миналото — и когато съзря лицето й, сърцето му спря.

— Разбира се, че го помня — отвърна тя. — Как сте, господин Пиластър?

Хю се взираше, загубил и ума, и дума, в госпожа Соломон Грийнборн. Това бе Мейзи.

Огъста седеше пред тоалетката си и си слагаше колието от един ред перли, което винаги носеше на вечерни събирания. То бе най-скъпото й бижу. Методистите не одобряваха скъпите украшения и стиснатият й съпруг Джоузеф използваше това като оправдание, за да не й купува бижута. Той щеше да се радва, ако жена му престанеше да променя обзавеждането на къщата толкова често, но тя го правеше, без да го пита: ако се съобразяваше с неговите предпочитания, щяха да живеят като служителите му. Джоузеф приемаше, макар и с мръщене, смяната на обзавеждането. Настояваше единствено да не пипа неговата спалня.

Огъста извади от отворената кутия за бижута пръстена, който Странг й бе подарил преди трийсет години. Той бе във формата на златна змия с диамантена глава и рубинени очи. Постави го на пръста си и — както бе правила хиляди пъти преди — потърка вдигнатата главичка по устните си, обзета от спомени.

Майка й я бе посъветвала:

— Върни му пръстена и се опитай да го забравиш.

Седемнайсетгодишната Огъста бе отвърнала:

— Вече му го върнах. И ще го забравя.