Кен Фолет - Опасно богатство

— Дявол го взел! — възкликна той — Как, за бога, го намерихте?

— Видях да те обират и го спасих.

— Къде е крадецът?

— Пуснах го. Беше просто едно малко момче.

— Но… — Той бе смаян.

— Бих го оставила да вземе часовника, но знам, че ти не би могъл да си позволиш нов.

— Не го мислите в действителност!

— Мисля го. Някога, когато бях дете, аз също крадях — всеки път, когато смятах, че ще ми се размине.

— Това е ужасно!

Мейзи отново изпита раздразнение към него. Според нейния начин на мислене, в поведението му имаше нещо лицемерно. Обърна се към него.

— Спомням си погребението на баща ти. Беше студен ден и валеше. Когато твоят баща си отиде, дължеше пари на моя. И все пак в онзи ден ти имаше палто, а аз — не. Нима това е честно?

— Не знам — отвърна той с внезапен гняв. — Бях на тринайсет години, когато баща ми банкрутира. Значи ли това, че трябва цял живот да си затварям очите за всяка низост или престъпление?

Мейзи се слиса. Не се случваше често мъж да й кресне, а Хю правеше това за втори път. Тя обаче не искаше да се кара с него отново. Докосна ръката му.

— Съжалявам — промълви. — Не исках да критикувам баща ти. Просто исках да разбереш защо едно дете би откраднало.

Той моментално омекна.

— А аз не ви благодарих, че спасихте часовника ми. Той е бил сватбеният подарък от майка ми за баща ми, затова е много по-ценен от реалната си стойност.

— А пък хлапето ще намери друг глупак, когото да обере.

Той се засмя и се отпусна.

— Никога не съм срещал друга като теб! — възкликна. — Какво ще кажеш да изпием по чаша бира? Толкова е горещо.

Всъщност, точно това й се искаше.

— Да, моля.

На няколко метра от тях имаше тежка четириколка, натоварена с големи бъчви. Хю купи две керамични халби топла малцова бира. Мейзи отпи стабилна глътка, беше много ожадняла. На вкус бирата бе по-хубава от френското вино на Соли. На количката имаше табела, на която с тебешир и разкривени главни букви бе изписано: „ТРЪГНИ СИ С ХАЛБАТА И ЩЕ ТИ Я СТРОШИМ В ТИКВАТА!“.

На обичайно веселото лице на Хю се появи замислено изражение и след известно време той попита:

— Осъзнаваш ли, че и двамата сме жертви на една и съща катастрофа?

Тя не схвана.

— Какво искаш да кажеш?

— През 1866 г. имаше финансова криза. Когато това се случи, фалират и напълно почтени компании… Както когато падне единият от конете във впряга и повлече и останалите. Компанията на баща ми фалира, защото други хора му дължаха пари и не му плащаха; а пък той бе толкова съсипан, че отне собствения си живот и остави майка ми вдовица, а мен — сирак на тринайсет години. Баща ти не е бил в състояние да ви храни, защото други хора са му дължали пари, но не са можели да му платят. Затова ти си избягала, когато си била на единайсет.

Мейзи виждаше логиката в думите му, но сърцето не й позволяваше да се съгласи. Твърде дълго бе мразила Тобайъс Пиластър.

— Не е същото — възрази тя. — Работниците не могат да контролират тези неща. Те само правят онова, което им се каже. Властта е у началниците им. Тяхна е и вината, когато нещо се обърка.

Хю се замисли.

— Не знам, възможно е да си права. Началниците определено взимат лъвския пай от печалбата. В едно обаче съм сигурен. Независимо дали става въпрос за началници или за работници, децата им нямат вина.

Мейзи се усмихна.

— Трудно е за вярване, но за това май сме на едно мнение.

Допиха си бирите, върнаха халбите на бара и изминаха няколкото метра, които ги деляха от една въртележка с дървени кончета.

— Искаш ли да се повозим? — попита Хю.

Мейзи се усмихна отново.

— Не.

— Сама ли си дошла?

— Не, тук съм с… приятели. — Поради някаква причина не искаше той да узнава, че Соли я е довел. — Ами ти? С ужасната си леля ли дойде?

Хю се намръщи.

— Не. Методистите не одобряват конните надбягвания. Тя би се ужасила, ако узнаеше, че съм тук.

— Привързана ли е към теб?

— Ни най-малко.

— Защо тогава ти позволява да живееш при тях?

— Защото обича всички да са й под ръка, така че да може да ги контролира.

— А теб контролира ли те?

— Опитва се. — Той се ухили широко. — Понякога успявам да й се изплъзна.

— Сигурно е трудно да живееш с нея.

— Не мога да си позволя да живея самостоятелно. Трябва да съм търпелив и да работя здраво в банката. В крайна сметка ще ме повишат и ще стана независим. — Усмихна се отново. — И тогава ще й кажа да си затваря плювалника, както направи ти.

— Надявам се, че не съм ти навлякла неприятности.