Кен Фолет - Опасно богатство

Погледна Соли. Че колко трудно можеше да е — да се омъжи за този човек?

Той промълви:

— Обичам те толкова много! Искам те отчаяно!

И наистина я обичаше, личеше му.

Само че точно това бе проблемът.

Тя не го обичаше.

Той заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше съпруга, която наистина го обича, а не коравосърдечна златотърсачка, израснала на улицата. Ако се омъжеше за него, щеше да го измами. А пък той бе твърде добър, за да му го причини.

Имаше чувството, че всеки миг ще се разплаче. Каза му:

— Ти си най-милият, най-благородният мъж, когото съм срещала…

— Не казвай „не“, моля те! — прекъсна я той. — Ако не можеш да отвърнеш с „да“, не казвай нищо. Помисли си, първо помисли поне един ден или може би повече.

Мейзи въздъхна. Знаеше, че ще му откаже и че би било по-лесно да го направи веднага. Обаче той я умоляваше.

— Ще си помисля — отговори.

Соли грейна.

— Благодаря ти!

Тя поклати печално глава.

— Каквото и да стане, Соли, убедена съм, че никога няма да получа предложение за брак от мъж, по-достоен от теб.

На парахода Хю и Мейзи платиха по едно пени, за да ги превозят от Уестминстърския кей до Челси. Вечерта бе светла и топла, а по калната река се носеха множество малки лодки, шлепове и фериботи. Коминът на техния плавателен съд изпускаше пара, докато плаваха нагоре по течението. Минаха под новия железопътен мост, който водеше към гара „Виктория“. Кралската болница в Челси, проектирана от сър Кристофър Рен, остана зад гърба им на северния бряг; на южния пък се виждаха покритите с цветя „Батърси Фийлдс“, мястото, където по традиция се провеждаха дуелите в Лондон. Мостът „Батърси“ бе една разнебитена дървена конструкция, която сякаш всеки момент щеше да се срути. В южния му край имаше химически фабрики, но на срещуположния бряг край Старата църква на Челси се гушеха множество кокетни къщички и голи дечица играеха в плитчините.

Изминаха по-малко от километър и половина след моста и акостираха. Слязоха и тръгнаха по пристана към великолепната позлатена порта на „Креморн Гардънс“. Градините представляваха дванайсет акра горички, изкуствени пещери, ливади и лехи с цветя, туфи с папрати и отделни дръвчета, разположени между реката и „Кингс роуд“. Когато пристигнаха, вече се здрачаваше и по дърветата висяха китайски фенери, а криволичещите пътеки бяха осветени от газени. Пълно беше с хора: много от младежите, които бяха отишли на надбягванията, бяха решили да завършат деня тук. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи и се разхождаха бавно из Градините, смееха се и флиртуваха. Повечето момичета бяха по две, младите мъже — на по-големи групи, а двойките вървяха ръка за ръка.

Цял ден времето бе чудесно, слънчево и топло, но сега настъпваше гореща нощ, разкъсвана от гръмотевици. Вероятно бе надвиснала буря. Хю изведнъж се почувства силно въодушевен, но и нервен. Прекрасно бе да усеща ръката на Мейзи на лакътя си, но изпитваше и несигурност. Струваше му се, че не знае правилата на играта, която бе започнал. Какво очакваше тя? Дали щеше да му позволи да я целуне? Щеше ли да го остави да прави, каквото си поиска? Копнееше да докосне тялото й, но не знаеше откъде да започне. Дали тя очакваше да стигне докрай? Той искаше да го направи, но нямаше никакъв опит и го беше страх да не изглежда като глупак. Другите чиновници в банката често говореха за блудните жени, какво правят и какво отказват, но Хю подозираше, че голяма част от приказките им са само празни хвалби. А и не можеше да се отнася с Мейзи като с уличница. Тя бе много по-сложна.

Освен това малко се безпокоеше, че може да го види някой познат. Семейството му изобщо не би одобрило онова, което правеше. „Креморн Гардънс“ не беше просто долнопробно място за забавление на простолюдието; според методистите то насърчаваше разврата. Ако го хванеха, Огъста със сигурност щеше да използва идването му тук срещу него. Когато Едуард водеше разпътни жени по заведения с лоша репутация, това бе едно: той бе синът и наследникът. По съвсем различен начин стоеше въпросът с Хю, който нямаше пари, не бе добре образован и от когото очакваха да се провали като баща си. За него щяха да кажат, че тези места на порочните удоволствия са естественото му обиталище, както и че ще се чувства в свои води сред нисшите чиновници, занаятчиите и момичетата като Мейзи.

Хю бе стигнал повратна точка в своята кариера. Имаше вероятност скоро да го повишат в чиновник, отговарящ за кореспонденцията, с годишна заплата от 150 лири, което бе над два пъти повече от сегашната му. Само че повишението му щеше да бъде застрашено, ако го обвиняха в разпуснато поведение.