Кен Фолет - Опасно богатство

Зад тях имаше един по-възрастен мъж и по-млада жена. Мики представи мъжа, който се оказа баща му. Мейзи се вгледа любопитно в него. Той изобщо не приличаше на Мики. Беше нисък, с криви крака, много широки рамене и обветрено, загрубяло лице. За разлика от сина си, на него изглежда не му бе удобно с твърда яка около врата и цилиндър на главата. Жената се притискаше към него, сякаш бяха любовници, но вероятно бе по-млада с поне трийсет години. Мики я представи като госпожица Кокс.

Всички говореха за печалбите си. И Едуард, и Тонио бяха спечелили доста, след като бяха заложили на кон, наречен „Принц Чарли“. Соли бе спечелил, после бе изгубил, но очевидно и двете му харесваха еднакво. Мики не спомена нищо и Мейзи предположи, че не е заложил колкото останалите. Той изглеждаше като предпазлив човек, прекалено пресметлив и внимателен, за да рискува толкова.

Мики обаче я изненада още със следващите си думи. Обърна се към Соли:

— Довечера организираме сериозна игра, Грийнборн — входен залог поне една лира. Искаш ли да участваш?

Сепна я мисълта, че ленивата поза на Мики всъщност прикрива силното му напрежение. Той притежаваше неподозирана дълбочина.

Соли бе склонен да приема всичко.

— Ще се включа — заяви и сега.

После Мики попита Тонио:

— А ти искаш ли да се присъединиш?

Тонът му внушаваше, че това е „единствен по рода си шанс“. Според Мейзи в него имаше нещо фалшиво.

— Разчитай на мен! — въодушевено отвърна Тонио. — Ще дойда със сигурност!

На Ейприл като че ли не й стана особено приятно.

— Тонио, не тази вечер — ти ми обеща!

Мейзи подозираше, че Тонио не може да си позволи да играе при минимален залог една лира.

— Какво съм обещал? — направи се, че не разбира той и намигна на приятелите си.

Ейприл прошепна нещо в ухото му. Мъжете се разсмяха.

Мики продължи:

— Това ще е последната важна игра за сезона, Силва. Ще съжаляваш, ако я пропуснеш.

Мейзи се изненада. В „Аргайл Румс“ бе останала с впечатлението, че Мики не харесва особено Тонио. Защо сега се опитваше да го убеди да участва в играта на карти?

Тонио отвърна:

— Днес имам късмет — виж само колко спечелих на конните надбягвания! Да, довечера ще играя.

Мики стрелна Едуард с поглед и Мейзи забеляза облекчението, което проблесна в очите и на двамата. Едуард предложи:

— Да вечеряме ли довечера всички в клуба?

Соли погледна Мейзи и тя осъзна, че й се е предоставило готово извинение да не прекара вечерта с него.

— Вечеряй с момчетата, Соли — каза му. — Нямам нищо против.

— Сигурна ли си?

— Да. Днес си прекарах чудесно. Иди довечера в клуба си.

— В такъв случай всичко е уредено — заключи Мики.

След малко той, баща му, госпожица Кокс и Едуард си тръгнаха.

Тонио и Ейприл отидоха да заложат на следващия кръг от надбягванията. Соли предложи ръката си на Мейзи и попита:

— Да се поразходим ли малко?

Двамата тръгнаха бавно покрай боядисания в бяло парапет, който ограждаше пистата. Слънцето напичаше приятно, провинциалният въздух ухаеше хубаво. След известно време Соли се обърна към нея.

— Мейзи, харесваш ли ме?

Тя спря, изправи се на пръсти и го целуна по бузата.

— Много те харесвам.

Той се взря в очите й, а тя се смая, когато забеляза сълзи зад очилата му.

— Соли, скъпи, какво има? — попита го.

— Аз също те харесвам — отвърна й той, — повече от всяка друга, която съм срещал.

— Благодаря ти.

Наистина бе трогната. За Соли бе много необичайно да показва чувства, по-силни от лек ентусиазъм.

Последвалият въпрос я свари неподготвена:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Мейзи се слиса. Такова нещо изобщо не бе очаквала. Мъжете от класата на Соли не предлагаха на момичета като нея. Те ги прелъстяваха, даваха им пари, държаха ги като свои любовници и дори им правеха деца, но не се женеха за тях. Тя изгуби и ума, и дума.

Соли продължи:

— Ще ти дам, каквото поискаш. Моля те, кажи ми „да“!

Брак със Соли! Мейзи щеше да бъде невероятно богата — при това до края на дните си. Меко легло всяка нощ, разпалена камина във всяка стая на къщата и толкова масло, колкото бе в състояние да изяде. Щеше да става, когато поиска, а не когато й се налагаше. Никога повече нямаше да изпитва студ, никога нямаше да гладува, нито да носи дрипи, никога нямаше да се преуморява.

Думичката „Да!“ трептеше на върха на езика й.

Представи си миниатюрната стаичка на Ейприл в Сохо и гнездото, което си бяха свили мишките в една от стените й; сети се как вонеше клозета в по-топлите дни; помисли си за нощите, когато си лягаха, без да са вечеряли; припомни си как я боляха краката, след като цял ден бе обикаляла улиците.