Кен Фолет - Опасно богатство

Тя знаеше, че би могла да получи повече от Соли. Бе лудост да излиза с един от най-богатите мъже в света и да живее в единична стая в Сохо. Досега би трябвало да е облечена в кожи, да носи диаманти и да си е избрала малка къща в предградията Сейнт Джонс Уд или Клапам. Работата й при Самълс, чиито коне яздеше, нямаше да продължи още дълго. Сезонът в Лондон беше към края си и хората, които можеха да си позволят да си купят кон, вече поемаха към провинцията. Въпреки това тя не позволяваше на Соли да й подарява друго, освен цветя. Това вбесяваше Ейприл.

Мина покрай някаква голяма палатка. Отвън стояха две момичета, облечени като букмейкъри и мъж в черен костюм, който крещеше: „Единственото сигурно нещо на надбягванията в Гудууд днес е, че Денят на Страшния съд идва! Заложете вярата си на Исус, а отплатата е вечен живот!“. Вътрешността на палатката изглеждаше прохладна и сенчеста, и подтикната от внезапен порив, тя влезе вътре. Повечето хора по пейките сякаш вече бяха прегърнали правата вяра. Мейзи седна близо до изхода и вдигна една книга с църковни химни.

Разбираше защо хората влизат в църкви и се молят по време на конни надбягвания. По този начин имаха чувството, че принадлежат към нещо. Именно чувството за принадлежност бе истинското изкушение, което Соли й предлагаше. Привличаха я не толкова диамантите и кожите, колкото перспективата да бъде любовницата на Соли Грийнборн, с приличен покрив над главата, редовен доход и точно определено място в света. Тази позиция не носеше уважение, нито пък бе постоянна — споразумението им щеше да приключи в момента, в който Соли се отегчеше от нея — но бе много повече, отколкото имаше в момента.

Богомолците се изправиха, за да изпеят химн. В него ставаше дума само за „измиване в кръвта на агнето“ и на Мейзи й стана лошо. Излезе навън.

Премина покрай куклено представление, което тъкмо бе стигнало кулминационната си точка: сприхавият господин Пънч прелита през малката сцена, след като съпругата му го е цапардосала с една тояга. Мейзи огледа навалицата с обиграно око. Представленията за Пънч и Джуди не носеха много пари, ако се провеждаха честно. По-голяма част от публиката се измъкваше, без да плати, а останалите даваха по половин пени. Имаше обаче други начини да се оскубят зрителите. Няколко минути по-късно в задната част на тълпата тя забеляза момченце да обира мъж с цилиндър. Всички, освен Мейзи гледаха шоуто и никой не видя малките, мръсни ръчички, които се плъзнаха в джоба на елека му.

Мейзи не възнамеряваше да предприеме нещо. Тя смяташе, че богатите и прекалено безгрижни млади мъже заслужават да загубят джобните си часовници, а смелите крадци — да получат плячката си. Но когато се вгледа по-внимателно в жертвата, разпозна черната коса и сините очи на Хю Пиластър. Спомни си думите на Ейприл, че Хю няма пари. Не можеше да си позволи да загуби часовника си. Импулсивно тя реши да го спаси от собственото му невнимание.

Тя бързо заобиколи тълпата и стигна задната й част. Джебчията бе дрипаво русоляво момче на около единадесет години — същата възраст, на която Мейзи избяга от къщи. То внимателно издърпваше верижката на часовника от джоба на Хю. Публиката избухна в гръмогласен смях и в този момент крадецът се измъкна, стиснал в ръка часовника. Мейзи го хвана за китката.

Хлапето извика страхливо и се опита да се освободи, но тя бе прекалено силна за него.

— Дай ми го и няма да кажа нищо — изсъска му.

То се поколеба за момент. Мейзи видя страх и алчност да се борят на мръсното му лице. Накрая нещо подобно на изтощено примирение взе превес и джебчийчето пусна часовника на земята.

— Марш оттука — върви вземи нечий друг часовник! — нареди му. После освободи ръката му и то изчезна като светкавица.

Тя вдигна часовника. Беше златен, с капаче. Отвори го и провери колко е часът: три и десет. На гърба на часовника бе гравирано:

„Тобайъс Пиластър

от любящата ти съпруга Лидия

23 май 1851 г.“

Часовникът е бил подарък от майката на Хю за баща му. Мейзи бе доволна, че го е спасила. Затвори капачето и потупа Хю по рамото.

Той се обърна, подразнен, че някой му отклонява вниманието от представлението, но после ярките му сини очи се разшириха от изненада.

— Госпожице Робинсън!

— Колко е часът? — попита го.

Той автоматично посегна към часовника си, но откри, че джобът му е празен.

— Това е странно… — Огледа се, сякаш можеше да го е изпуснал. — Надявам се, че не съм…

Тя вдигна високо търсения предмет.