Кен Фолет - Опасно богатство

— Не смятам, че Сет ще издържи още дълго — каза тя, за да го утеши.

Той се вгледа в очите й.

— Обаче не това ви е разстроило.

— Не. Става дума за онова проклето момче, което се удави във вашето училище — Питър Мидълтън. Самюъл ми съобщи, че братът на Питър, който е адвокат, е започнал да задава въпроси.

Изражението на Мики стана мрачно.

— След всичките тези години?

— Очевидно си е мълчал заради родителите си, но те вече са мъртви.

Мики се намръщи.

— Колко сериозен е проблемът?

— Ти вероятно знаеш по-добре от мен. — Огъста се поколеба. Този въпрос трябваше да бъде зададен, обаче тя се страхуваше от отговора. Накрая събра смелост: — Мики… Смяташ ли, че Едуард има вина за смъртта на момчето?

— Ами…

— Отговори ми с „да“ или „не“! — нареди тя.

Мики мълча в продължение на няколко секунди, а накрая отвърна:

— Да.

Огъста затвори очи. „Скъпи Теди“, помисли си, „защо го направи?!“.

Мики тихо произнесе:

— Питър не беше добър плувец. Едуард не го удави, но го изтощи. Питър беше жив, когато Едуард го остави и се втурна към Тонио. Смятам обаче, че е бил твърде слаб, не е могъл да доплува до стената на каменоломната и се е удавил, докато никой не го е гледал.

— Теди не е искал да го убива.

— Разбира се, че не!

— Било е просто боричкане между момчета.

— Едуард само се шегуваше, не искаше наистина да го нарани.

— Следователно не е убийство.

— Страхувам се, че е — заяви мрачно Мики и сърцето на Огъста пропусна един удар. — Ако някой крадец блъсне жертвата си на земята, а човекът получи сърдечен удар и умре, крадецът се счита за виновен в убийство, макар да не е имал намерение да го убие, а само да го ограби.

— Откъде знаеш това?

— Попитах един адвокат още преди години.

— Защо?

— Исках да знам в каква ситуация се намира Едуард.

Огъста зарови лице в дланите си. Беше по-лошо, отколкото си бе представяла.

Мики отмести ръцете от лицето й и последователно целуна всяка длан. Жестът бе толкова нежен и мил, че й се прииска да се разплаче. Без да я пуска, той каза:

— Никой здравомислещ човек не би тръгнал да преследва Едуард заради нещо, което е направил като дете.

— Дали обаче Дейвид Мидълтън е достатъчно разумен? — проплака Огъста.

— Може и да не е. Явно има тази натрапчива идея от много години. Господ да не дава упорството му да го отведе до истината!

Огъста си представи възможните последствия и потръпна. Щеше да има скандал; в жълтите парцали да пише „Срамната тайна на един банков наследник“; полицията щеше да се намеси; горкичкият й скъп Теди може би щеше да бъде съден; а ако го признаеха за виновен…

— Мики, ужасно е дори да си го помисля! — прошепна тя.

— В такъв случай трябва да направим нещо.

Огъста стисна ръцете му, после ги пусна и мислено направи обобщение. Беше наясно със сериозността на проблема. Видяла бе сянката на бесилото да пада върху единствения й син. Време бе да спре да се тормози и да започне да действа. Слава богу, в лицето на Мики Едуард имаше истински приятел.

— Трябва да се уверим, че търсенията на Мидълтън няма да го отведат до никъде. Колко хора знаят истината?

— Шестима — незабавно отговори Мики. — Едуард, вие и аз; това прави трима, обаче ние няма да му кажем нищо. После идва Хю.

— Той не е бил там, когато момчето е умряло.

— Не, но видя достатъчно, за да знае, че разказът ни пред следователя не е верен. А пък фактът, че сме излъгали, ни кара да изглеждаме виновни.

— В такъв случай Хю е проблем. А останалите?

— Тонио Силва видя всичко.

— Обаче не каза нищо.

— По онова време бе твърде уплашен от мен. Само че не съм сигурен, че и сега се страхува.

— Ами шестият?

— Така и не разбрахме кой е бил. През онзи ден не видях лицето му, а и той никога не съобщи за случилото се. Страхувам се, че по отношение на него не можем да направим нищо. Все пак предполагам, че щом никой не знае кой е бил, едва ли представлява заплаха за нас.

Огъста усети, че отново я обзема страх: изобщо не бе сигурна, че Мики е прав. Винаги съществуваше опасност неизвестният свидетел да разкрие самоличността си. За другото обаче бе съгласна с Мики. Нищо не можеха да направят.

— В такъв случай има двама души, с които можем да се справим. Хю и Тонио.

В последвалото мълчание и двамата се замислиха.

Огъста реши, че повече не може да приема Хю за незначителен досадник. Нахаканото му поведение му печелеше все повече доверие и влияние в банката, а в сравнение с него Теди изглеждаше направо муден. Огъста бе успяла да осуети зараждащата се любовна връзка между Хю и лейди Флорънс Столуърти. Сега обаче Хю заплашваше Теди по един много по-опасен начин. Трябваше да направят нещо с него. Само че какво? Той бе Пиластър, макар и не от най-добрите. Тя си блъскаше главата, но не успяваше да измисли нищо.