Кен Фолет - Опасно богатство

Няколко минути преди четири часа, докато стоеше права в салона си и недоволно размишляваше за мебелировката му и упоритостта на стария Сет, влезе Самюъл.

„Всички Пиластрови са грозни, обаче Самюъл е най-зле“, помисли си Огъста. Той също притежаваше грамадния, подобен на клюн нос, но освен това имаше слабоволева, женствена уста и неправилни зъби. Той бе суетен и дребнав мъж, изключително придирчив по отношение на облеклото и храната си, който обичаше котките и мразеше кучетата.

Истинската причина за неприязънта на Огъста обаче бе фактът, че от всички мъже в семейството той най-трудно се поддаваше на убеждение. Тя можеше да очарова стария Сет, който обръщаше внимание на привлекателните жени дори на тази напреднала възраст; с Джоузеф се справяше, като му досаждаше, докато изгуби търпение; Джордж Хартшорн се подчиняваше за всичко на Маделин и можеше да бъде контролиран чрез нея; а останалите бяха твърде млади и лесно се оставяха да ги сплашат, макар че Хю понякога й създаваше проблеми.

Само че при Самюъл нито една от тактиките й не действаше — и най-малко женският й чар. Той имаше навика да се смее ужасно дразнещо в случаите, когато Огъста смяташе, че е проявила находчивост и хитрост. Държеше се, сякаш няма нужда да я взима на сериозно, а това страхотно я обиждаше и вбесяваше. Всъщност се засягаше много повече от кротките подигравки на Самюъл, отколкото когато онази уличница в парка я нарече „дърта кучка“.

Днес обаче на лицето на Самюъл не играеше онази весела, скептична усмивка. Той изглеждаше ядосан — толкова разгневен, че за миг Огъста се разтревожи. Очевидно бе дошъл по-рано, за да я завари сама. Хрумна й мисълта, че от два месеца заговорничи, за да го съсипе, а някои хора бяха губили живота си и за по-малко от това. Той не стисна ръката й, а само застана пред нея. Носеше перленосив фрак и тъмночервена вратовръзка; край него се разнасяше лека миризма на одеколон. Огъста вдигна ръце отбранително.

Самюъл се разсмя (в звука нямаше каквото и да било веселие) и се отдръпна.

— Няма да те ударя, Огъста — заяви. — Макар че небето ми е свидетел, заслужаваш да те набият с камшик!

Естествено, че нямаше да я докосне. Той бе благ човек, който отказваше да финансира износа на пушки. Увереността на Огъста се завърна и тя възкликна с отвращение:

— Как смееш да ме критикуваш!

— Да те критикувам ли?! — възкликна Самюъл и гневът се върна в очите му. — Не падам толкова ниско, че да те критикувам.

Замълча за миг, след което добави със сдържана ярост в гласа:

— Презирам те!

Огъста нямаше да позволи да я сплашат за втори път.

— Дошъл си да ми съобщиш, че ще се откажеш от порочния си начин на живот ли? — попита звънко.

— Порочният ми начин — повтори той. — Ти искаш да разрушиш щастието на баща ми и да съсипеш собствения ми живот, само заради амбицията си — но въпреки това ми говориш за моите пороци! Вярвам, че така си потънала в зло, че си забравила какво представлява то в действителност!

Бе така убеден и толкова разпален, че за миг Огъста се зачуди дали не постъпва твърде отвратително, като го заплашва. После обаче осъзна, че той се опитва да предизвика съчувствието й и по този начин да разколебае решителността й.

— Притеснявам се единствено за банката — каза студено.

— Това ли ти е извинението? Това ли ще кажеш на Всевишния в Деня на страшния съд, когато те попита защо си ме изнудила?

— Само изпълнявам дълга си.

Сега отново усещаше, че контролира ситуацията и пак се зачуди защо е дошъл тук. Дали искаше да признае поражението си — или пък щеше да й се противопостави? Ако се предадеше, тя можеше спокойно да приеме, че скоро ще бъде съпругата на старшия партньор. Другата възможност обаче я притесняваше толкова, че й се искаше да започне да си гризе ноктите. Ако той се изправеше срещу нея, я чакаше дълга и трудна битка с несигурен изход.

Самюъл отиде до прозореца и се загледа в градината.

— Помня какво хубаво малко момиче беше — каза замислено.

Огъста изсумтя нетърпеливо.

— Идваше на църква, облечена в бяла рокличка, а в косите ти бяха вързани бели панделки — продължи той. — Тези панделки не заблуждаваха никого. Ти бе истински деспот, още тогава. Всички се разхождахме в парка след службата. Другите деца се страхуваха от теб, но си играеха с теб, защото ти организираше игрите. Тероризираше дори собствените си родители. Ако не получеше, каквото бе пожелала, правеше такава сцена, че хората спираха каретите си, за да разберат какво става. Баща ти, Бог да се смили над душата му, винаги гледаше измъчено, сякаш се чудеше как е довел такова малко чудовище на света.