Кен Фолет - Опасно богатство

Радвам се, че ме питаш за Питър. Не съм спирал да изпитвам вина от онзи ден насам. Не станах свидетел на самата смърт на горкото момче, но видях достатъчно, за да се досетя за останалото.

Братовчед ти Едуард бе, както ти така красноречиво си написал, «по-разложен от умряла котка». Ти успя да грабнеш повечето от дрехите си от водата и да офейкаш, но Питър и Тонио не бяха така бързи.

Аз бях на другия край на вира, но не смятам, че Едуард и Мики изобщо ме забелязаха. Или пък може би не са ме разпознали. Независимо от причината, те никога не са говорили за инцидента.

Както и да е, след като ти избяга, Едуард продължи да измъчва Питър, при това още по-жестоко — натискаше му главата под водата и му заливаше лицето, докато горкото момче се бореше да се добере до дрехите си.

Виждах, че нещата излизат извън контрол, обаче се боя, че се проявих като пълен страхливец. Трябваше да се притека на помощ на Питър, но аз самият не бях много по-едър от него и определено не можех да се меря с Едуард и Мики Миранда; освен това не исках и моите дрехи да бъдат хвърлени във водата. Нали си спомняш наказанието за нарушаване на забраната да се ходи до кариерата? Дванайсет удара с Бастуна. Не ме е срам да си призная, че се страхувах повече от него, отколкото от каквото и да било друго. Както и да е, тогава грабнах дрехите си и се измъкнах предпазливо, без да привличам вниманието на когото и да било.

Хвърлих поглед назад само веднъж, от ръба на каменоломната. Не знам какво се бе случило междувременно, но в онзи миг Тонио се катереше по стената на кариерата, гол и стиснал в ръце вързоп подгизнали дрехи, а пък Едуард плуваше през вира към него, след като бе зарязал Питър да плюе и да се бори за въздух в средата.

Смятах, че с Питър всичко ще е наред, обаче очевидно сгреших. Той сигурно е бил на края на силите си. Докато Едуард е преследвал Тонио, а Мики ги е наблюдавал, Питър се е удавил, без никой да забележи.

Аз научих за това много по-късно, разбира се. Тогава просто се върнах в училището и се промъкнах в стаята си. Когато учителите започнаха да задават въпроси, се заклех, че съм бил в нея през целия следобед. Когато започна да се разбулва цялата ужасна история, нямах смелостта дори да си призная, че съм видял какво се е случило.

Това не е нещо, с което се гордея, Хю. Сега обаче, когато най-после разказах истината, се почувствах поне малко по-добре…“

Хю остави настрани писмото на Албърт Камъл и се загледа навън през прозореца на спалнята си. Писмото разкриваше едновременно повече и по-малко от онова, което си представяше Камъл.

То обясняваше, например, как точно Мики Миранда бе успял да се вмъкне и разположи в семейство Пиластър така непоклатимо, че прекарваше всяка ваканция с Едуард, а всичките му разноски се плащаха от родителите на Едуард. Без съмнение Мики бе казал на Огъста, че Едуард буквално е убил Питър. В съда обаче бе заявил друго — че Едуард се е опитал да спаси давещото се момче. Чрез тази своя лъжа Мики бе спасил семейство Пиластър от публично опозоряване. Огъста със сигурност му бе изключително благодарна — а може би също така се страхуваше, че някой ден Мики би могъл да се обърне срещу тях и да разкаже истината. При тази мисъл стомахът на Хю се сви от страх. Албърт Камъл му бе разкрил, макар и несъзнателно, че връзката на Огъста с Мики бе дълбока, мрачна и покварена.

Оставаше обаче и друга загадка, защото Хю знаеше нещо за Питър Мидълтън, с което почти никой друг не бе наясно. Питър бе слабичък и болнав и всички момчета му се подиграваха за това. Понеже го бе срам от слабостта му, той се бе захванал да тренира — и основното упражнение от програмата му бе плуването. Кръстосваше онзи вир час подир час, като се опитваше да заздрави мускулите си и да развие физиката си. Това не бе подействало: едно тринайсетгодишно момче не би могло изведнъж да се сдобие с широки рамене и масивни гърди; това ставаше, едва когато се превърнеш в мъж и не можеше да се ускори чрез упражнения.

Единственият резултат от усилията му бе придобитото умение да плува. Във водата той бе като риба: можеше да се гмурка чак до дъното, да задържа дъха си в продължение на няколко минути, да се носи по повърхността, легнал по гръб, както и да гледа под водата. Такъв като Едуард Пиластър не бе в състояние да го удави.

Защо тогава бе умрял?

Албърт Камъл бе написал истината — такава, каквато я знаеше. Хю бе сигурен в това. Само че трябваше да има и още нещо. Нещо друго се бе случило през онзи горещ следобед в Епископска гора. С един лош плувец би могла да стане злополука, да се удави, изтощен от твърде грубото боричкане с Едуард. Подобно нещо обаче не би могло да убие Питър. А ако смъртта му не бе случайна, значи бе преднамерена.