Кен Фолет - Опасно богатство

Мейзи обаче не й остави време да си възвърне равновесието. Обърна се към Хю и му подвикна:

— Кажи на братовчед си Едуард, че трябва да купи понитата ми! — А после замахна с камшика си и отпраши нататък.

Огъста избухна:

— Как се осмеляваш да допускаш подобна личност да се приближи до мен! — клокочеше тя. — Как смееш да си сваляш шапката в поздрав към нея!

Хю наблюдаваше стройния гръб и веселия цилиндър на Мейзи, докато тя се отдалечаваше по алеята.

Леля Маделин се присъедини:

— Как е възможно да я познаваш, Хю? — попита. — Нито един благовъзпитан младеж не би трябвало да се познава с такава като нея! На всичкото отгоре, както изглежда, си я представил и на Едуард!

В действителност бе обратното, Едуард бе представил Мейзи на братовчед си, обаче Хю нямаше намерение да се опитва да стовари вината върху Едуард. И без това нямаше да му повярват.

— Всъщност не я познавам особено добре — оправда се.

На Клемънтайн й стана интересно.

— А къде, за бога, я срещна?

— В едно място, наречено „Аргайл Румс“.

Огъста се намръщи на дъщеря си и заяви:

— Не искам да слушам за подобни неща. Хю, кажи на Бакстър да кара към вкъщи!

Хю каза:

— Мисля да се поразходя пеша — и отвори вратата на файтона.

— Отиваш след онази жена! — викна Огъста. — Забранявам ти!

— Карай, Бакстър — нареди Хю и слезе.

Кочияшът замахна с юздите, колелата се завъртяха, а Хю учтиво свали шапката си, докато ядосаните му лели се отдалечаваха.

Въпросът определено не бе приключен. По-късно със сигурност щеше да си има проблеми. Чичо Джоузеф щеше да научи, а много скоро и на останалите партньори щяха да им съобщят, че Хю общува с пропаднали жени.

Само че днес бе почивен ден, слънцето грееше, а паркът бе пълен с хора, които се забавляваха и радваха на чудесното време. Хю нямаше намерение да се притеснява от гнева на леля си, не точно сега.

Тръгна с леко сърце по алеята. Насочи се в посока, обратна на онази, в която бе поела Мейзи. Хората често описваха кръгове в парка, така че може би щеше отново да я срещне.

Искаше пак да разговаря с нея. Много държеше да й разкаже истината за баща си. Колкото и да бе странно, вече не й бе ядосан за онова, което бе казала. „Тя просто се е объркала“, помисли си, „ще разбере, ако й обясня както трябва“. Но и самата идея за разговор с нея бе вълнуваща.

Стигна „Хайд Парк Корнър“ и сви на север по „Парк лейн“. Сваляше шапка за поздрав на безброй роднини и познати: Младия Уилям и Биатрис в лека закрита четириколка, чичо Самюъл на червеникавокафява кобила, господин Мълбъри със съпругата и децата си. Мейзи може би бе спряла в другия край или пък вече си бе тръгнала. Започна да се притеснява, че няма да я види отново.

Обаче я срещна.

Тя тъкмо си тръгваше, пресичаше „Парк лейн“. Без съмнение бе Мейзи, с тази бежова копринена папионка на врата. Само че тя не го забеляза.

Подтикван от моментна приумица, той я последва и прекоси пътя, навлезе в „Мейфеър“ и тръгна по малките улички, на които бяха разположени множество частни конюшни. Наложи му се да се затича, за да не я изпусне от очи. Тя спря каретата си пред една конюшня и скочи от нея. Отвътре излезе някакъв мъж и започна да й помага с конете.

Хю се приближи до нея, като дишаше тежко. Запита се защо ли бе хукнал след нея.

— Здравейте, госпожице Робинсън — каза.

— Здравей отново.

— Последвах ви — ненужно обясни той.

Тя го изгледа прямо.

— Защо?

Без да се замисля, Хю изтърси:

— Чудех се дали някоя вечер няма да излезете с мен.

Тя наклони глава и леко се намръщи, докато обмисляше предложението му. Изражението й бе приятелско, сякаш идеята й допадаше. За миг той си помисли, че ще приеме. Изглежда обаче някакви практически съображения се бореха със склонността й да го стори. Мейзи отклони очи и на челото й се появи малка бръчка; после като че ли взе решение.

— Не можеш да си позволиш да бъдеш с мен — заяви категорично, обърна му гръб и влезе в конюшнята.

Камъл Фарм

Колония Кейп

Южна Африка

14-ти юли 1873 г.

„Скъпи Хю,

Страшно се радвам, че ми писа! Човек се чувства много изолиран тук и не можеш да си представиш какво удоволствие е да получиш дълго и изпълнено с новини писмо от дома. Госпожа Камъл, която бе позната като достопочтената Амилия Клапам, преди да се омъжи за мен, бе особено впечатлена от разказа ти за Лъвицата…

Зная, че сега е прекалено късно да ти го казвам, но бях наистина шокиран от кончината на баща ти. Учениците не пишат съболезнователни писма. А и твоята лична трагедия бе някак засенчена от смъртта на Питър Мидълтън, който се удави същия ден. Обаче можеш да ми вярваш, много от нас си мислеха за теб и говореха за теб, след като така внезапно те отведоха от училището…