Кен Фолет - Опасно богатство

Леля Огъста също смяташе да посети парка. Нейният лек файтон в момента бе изкаран пред къщата. Кочияшът носеше перуката си, а лакеят бе облечен в ливрея и готов да се качи на стъпенката отзад. Огъста се возеше из парка почти всяка сутрин по това време, както постъпваха и всички жени от висшата класа и мъжете, които не работеха. Казваха, че го правят, за да се раздвижат и да глътнат чист въздух, но по-важното бе, че паркът е място, където да те видят и ти да видиш другите. Истинската причина за задръстването бяха всички тези хора, които спираха каретите си, за да клюкарстват — и препречваха пътя.

Хю чу гласа на леля си. Стана от масата за закуска и отиде във фоайето. Както винаги, леля Огъста бе облечена великолепно. Днес тя носеше лилава дневна рокля с къс втален жакет, под който се диплеха метри плат. Шапката й обаче бе грешка: миниатюрна сламена капела, не повече от десет сантиметра в диаметър, кацнала отпред на сложната й прическа. Това бе последната мода и хубавите девойки изглеждаха много сладки с такава шапчица; у Огъста обаче нямаше нищо сладко, затова на нея й седеше нелепо. Тя рядко правеше подобни грешки, а когато сбъркаше, причината обикновено бе твърде сляпото й следване на модата.

В момента леля му говореше с чичо Джоузеф, който изглеждаше раздразнен — това често му се случваше, когато разговаряше с нея. Чичо му бе застанал пред съпругата си, извърнат леко настрани, и нетърпеливо гладеше с длан бакенбардите си. Хю се зачуди дали между тях съществуват някакви топли чувства. Трябва да бе имало привързаност навремето, защото все някак бяха заченали Едуард и Клемънтайн, или поне така разсъждаваше Хю. Днес те рядко я показваха, но от време на време Огъста проявяваше грижовност към Джоузеф. В крайна сметка той отсъди, че вероятно все още се обичат.

Огъста продължи да говори, сякаш Хю го нямаше (това бе обичайно за нея).

— Цялото семейство се притеснява — настояваше тя, сякаш чичо Джоузеф твърдеше обратното. — Може да избухне скандал.

— Обаче тази ситуация — каквато и да е точно — е една и съща от години. И досега никой не я е смятал за скандална.

— Защото Самюъл не е старшият партньор. Един обикновен човек може да си позволи да прави много неща, без да привлече вниманието на хората. Само че старшият партньор на банка „Пиластър“ е публична фигура.

— Е, въпросът може би не е спешен. Чичо Сет е все още жив и всъщност показва признаци, че ще остане с нас завинаги.

— Зная — отвърна Огъста, а гласът й издайнически потрепна, вероятно от разочарование. — Понякога ми се иска… — Замълча, преди да е разкрила твърде много. — Рано или късно ще предаде юздите на управлението. Може да се случи още утре. Братовчедът Самюъл не може да се преструва, че няма причина за притеснение.

— Може би — заяви Джоузеф. — Ако наистина обаче се преструва, че е така, не виждам какво може да се направи.

— На Сет трябва да му се каже за този проблем.

Хю се зачуди какво и колко е известно на стария Сет за живота на сина му. В сърцето си вероятно бе наясно с истината, но може би никога не я бе признавал искрено, дори и пред себе си.

Джоузеф се смути.

— Боже опази!

— Да, със сигурност би било много неприятно — отговори Огъста бързо и лицемерно. — Само че трябва да накараш Самюъл да разбере, че ако не се оттегли, ще се наложи да се намеси баща му. А ако това се случи, Сет трябва да знае всички факти.

Хю не можеше да не се възхити на лукавството и безпощадността й. Тя изпращаше послание на Самюъл: или се откажи от секретаря си, или ще принудим баща ти да се изправи очи в очи с реалността, че синът му е, така да се каже, женен за мъж.

В действителност на нея изобщо не й пукаше за Самюъл и секретаря му. Тя просто искаше за него да бъде невъзможно да стане старшият партньор — така постът щеше да се падне на съпруга й. Това бе много подло и Хю се зачуди дали Джоузеф разбира напълно какво точно прави Огъста.

Сега Джоузеф каза неловко:

— Иска ми се да разрешим въпроса, без да стигаме до такива драстични мерки.

Огъста сниши глас и заговори с нисък, интимен тон. На Хю винаги му се бе струвало, че когато прави това, неискреността й е съвсем явна — като на дракон, който се опитва да мърка.

— Сигурна съм, че ще намериш начин да го направиш — каза му и се усмихна умолително. — Ще дойдеш ли с мен на разходка днес? Много ще се радвам на компанията ти.

Той обаче поклати глава.

— Трябва да отида до банката.

— Колко жалко — да си затворен в прашния кабинет в такъв прекрасен ден!