Кен Фолет - Опасно богатство

— Джордж Самълс, на ваш’те услуги, дами. Собственик, както пише ей там. — И посочи към горната част над вратата, където с боя бе изписано името му.

Мейзи продължи:

— Не би трябвало да се хваля, господин Самълс, обаче прекарах последните четири години в един цирк, тъй че сигурно бих могла да яздя всяко животно в конюшните ви.

— Туй верно ли е? — замислено отбеляза той. — Бре, бре!

Намеси се и Ейприл.

— За какво си мислите, господин Самълс?

Той се поколеба, после отвърна:

— Туй може да е малко ненадейно, ’ма се чудех дали таз’ лейди ша прояви интерес към едно делово предложение.

Мейзи се запита какво ли следва. До този момент бе смятала, че просто си разменят банални, нищо незначещи шеги.

— Продължавайте.

Ейприл пък каза окуражително:

— Винаги проявяваме интерес към предложения за работа.

На Мейзи обаче й се стори, че Самълс няма предвид онова, за което си мислеше Ейприл.

— Ами, Редбой е за продан, нал’ разбирате — започна мъжът. — Ама човек не може да си продаде коня, ако го държи само вътре. Ама ако млада дама кат’ вас — хубава кат’ картинка, ако ми позволите дързостта — го поязди из парка за час само, ша привлече много погледи. И има много шансове рано или късно някой да ви пита колко искате за коня.

Мейзи се зачуди дали с подобно нещо може да се изкарат пари. Дали й се предоставяше възможност да си плаща наема, без да продава тялото или душата си за това? Обаче не зададе въпросите, които й се въртяха в ума. Вместо това каза:

— А пък аз ще му река: „Идете при господин Самълс в конюшнята на улица «Кързън», щото крантата е негова“. Туй ли имахте предвид?

— Баш тъй! Само, ако може, да не казвате на Редбой „кранта“, ами примерно „туй великолепно създание“ или пък „тоз чудесен представител на конския род“.

— Може би — отвърна Мейзи, но си помисли, че няма да използва думите на Самълс, а свои собствени. — Добре, хайде да говорим по същество. — Повече не можеше да се преструва, че парите не я интересуват. — Колко ще ми плащате?

— Вий колко мислите, че струва?

Мейзи назова безумна сума:

— Една лира на ден.

— Твърде много — незабавно отговори той. — Ще ви дам половината.

Тя не можеше да повярва на късмета си. Десет шилинга дневно бе невероятна надница: момичетата на нейната възраст, които работеха като домашни прислужници, получаваха най-много шилинг на ден. Сърцето й ускори хода си.

— Дадено! — отсече забързано, преди да е променил решението си. — Кога започвам?

— Елате утре в десет и половина.

— Ще дойда.

Двамата си стиснаха ръцете и момичетата продължиха нататък.

Самълс подвикна подире й:

— И си сложете пак таз рокля, дето сте днес с нея — много е хубава!

— Не се безпокойте! — отвърна Мейзи.

Това бе единствената й рокля, само че не го каза на Самълс.

Задръстването в парка

До редактора на вестник „Таймс“

„Сър,

Забелязахме, че напоследък в Хайд парк, около единайсет и половина всяка сутрин, се струпват множество карети. Задръстването е така голямо, че не може да се мине в продължение на близо час. Предложени бяха множество обяснения: например, че твърде много хора от провинцията идват в града за сезона или че Лондон е тъй процъфтял, че днес дори жените на търговците си имат карети и обикалят с тях из парка; обаче никъде и никой не споменава истината. Вината е на една дама, чието име не е известно, но която хората наричат «Лъвицата» — без съмнение, заради буйната й светлокестенява грива; едно очарователно създание, облечено в прекрасни дрехи, което язди с лекота и завидна смелост коне, от които много мъже биха се уплашили; освен това управлява — с не по-малко сръчност и стил — карета, теглена от съвършено подхождаща си двойка коне. Красотата и уменията й с конете са придобили такава слава, че цял Лондон отива в парка, когато дойде времето за появяването й; а веднъж озовали се там, хората не могат повече да се помръднат. Сър, дали не бихте могли вие, чиято работа е да знаете всичко и да познавате всеки (и съответно е възможно да знаете истинската самоличност на Лъвицата), да й наложите да спре да прави това — така че паркът да стане пак какъвто беше, тихо и спокойно кътче, през което лесно се минава?“

„Това писмо сигурно е някаква шега“, помисли си Хю и остави вестника. Лъвицата обаче бе съвсем истинска — чул бе чиновниците в банката да говорят за нея — макар не тя да бе причината за задръстванията с каретите. Въпреки това бе заинтригуван. Хвърли поглед през прозорците на „Уайтхейвън хаус“ към парка. Днес бе почивен ден. Слънцето грееше и навън вече имаше много хора, които се разхождаха, возеха се или караха карети. Хю си каза, че може просто да отиде в парка и да се надява, че ще успее лично да види за какво е целият този шум.