Кен Фолет - Опасно богатство

— Може да получите пет и три осми, ако закупите руски облигации.

Сър Джон присви очи.

— Мога ли наистина да го направя — сега?

— Подписката за емисията приключи вчера, но за вас…

— Сигурни ли са?

— Колкото е сигурно руското правителство.

— Ще си помисля.

Хю обаче се бе въодушевил и искаше да извърши сделката.

— Лихвеният процент утре може да не е същият, нали знаете. Когато облигациите бъдат пуснати за публична продажба, цената може да се покачи или да намалее. — После усети, че разкрива твърде силното си желание, затова спря да настоява. — Веднага ще внеса тази сума в сметката ви, а ако желаете, можете да говорите с някой от чичовците ми за облигациите.

— Добре, млади Пиластър — хайде, върви.

Хю излезе от помещението, а в коридора срещна чичо си Самюъл.

— Чичо, сър Джон Камъл е вътре — съобщи му. — Срещнах го в банковата зала, изглеждаше доста нервиран, затова му предложих чаша „Мадейра“. Надявам се да съм постъпил правилно.

— Сигурен съм в това — отвърна Самюъл. — Аз ще се погрижа за него.

— Донесе този чек за сто и десет хиляди. Споменах му за руския заем — имаме дефицит от сто хиляди.

Самюъл повдигна вежди.

— Това е било прибързано.

— Казах само, че може да поговори с някой от партньорите по въпроса, ако иска по-висока лихва.

— Добре. Идеята не е лоша.

Хю се върна в банковата зала, извади счетоводната книга на сър Джон и нанесе депозита в нея, после отнесе чека на чиновника, който отговаряше за клиринга. След това се качи на четвъртия етаж, в кабинета на Мълбъри. Предаде му листа с резултатите от броенето на заявленията, спомена, че сър Джон може да изкупи разликата, и седна на собственото си бюро.

Влезе един разносвач с поднос, на който имаше чай и филии с масло. Тази лека закуска се сервираше на всички чиновници, които оставаха в банката след четири и половина следобед. Когато нямаше много работа, повечето хора си тръгваха в четири. Банковите служители бяха елитът сред чиновниците и често биваха обект на завист. Деловодителите, които работеха за различни търговци и предприемачи, редовно стояха до късно на работа, а понякога оставаха дори и през нощта.

Малко по-късно дойде Самюъл и даде някакви документи на Мълбъри.

— Сър Джон купи облигациите — каза той на Хю. — Добра работа! Чудесно си се възползвал от възможността.

— Благодаря.

Самюъл забеляза дървените табли с етикетите на бюрото на Мълбъри.

— Какво е това? — попита развеселено. — „На вниманието на главния чиновник“… „Вече разгледани от главния чиновник“…

Отговори му Мълбъри:

— Целта е да не се смесват входящите и изходящите документи. Така се избягват грешки.

— Много добър метод! Мисля и аз да опитам.

— В действителност, господин Самюъл, идеята бе на младия господин Хю.

Самюъл обърна веселия си поглед към Хю.

— Много си прилежен, скъпо момче.

На Хю понякога му казваха, че е твърде самонадеян и дързък, затова сега се престори на скромен:

— Знам, че имам още много да уча.

— Хей, хей — без фалшива скромност. Кажи ми нещо. Ако вече не си помощник на господин Мълбъри, с какво би искал да се занимаваш след това?

На Хю не му се налагаше да обмисля отговора си. Най-желаната позиция бе тази на отговорника по кореспонденцията. Повечето чиновници виждаха само малка част от сделката — тази, която лично вписваха в счетоводните книги. Онзи обаче, който пишеше черновите на писмата за клиентите, имаше поглед върху целия процес. Това бе най-добрата позиция, от която да научиш занаята, както и най-хубавата от гледна точка на бъдещо повишение. А чиновникът, който водеше кореспонденцията на чичо Самюъл, Бил Роуз, скоро щеше да се пенсионира.

Така че Хю отвърна без никакво колебание:

— Бих искал да водя кореспонденцията ти.

— Така ли? Сега? След като си работил само година в банката?

— Когато господин Роуз се пенсионира, ще са станали вече осемнайсет месеца.

— Ах, така ли. — На Самюъл като че ли още му бе смешно, обаче не отказа направо. — Ще видим, ще видим — добави и излезе от стаята.

Мълбъри се обърна към Хю:

— Ти ли посъветва сър Джон Камъл да купи остатъка от руските облигации?

— Само му споменах за тази възможност — отвърна Хю.

— Бре, бре, бре — измърмори Мълбъри. — А-ха, а-ха.

И в продължение на няколко минути след това само замислено гледаше Хю.

Беше слънчев неделен следобед и цял Лондон бе излязъл на разходка с най-хубавите си дрехи за неделни срещи. По широката улица „Пикадили“ нямаше никакво движение, защото само инвалид не би вървял пеша в почивния ден. Мейзи Робинсън и Ейприл Тилзли се разхождаха по „Пикадили“, зяпаха внушителните като палати къщи на богатите и се опитваха да привлекат вниманието на някой мъж.