Кен Фолет - Опасно богатство

— Всички заедно нощес, а, момчета? — подметна Алис.

— Така пестим пари — отвърна Мики, а Едуард се засмя.

— Били сте заедно на училище, нъл тъй? — разбиращо кимна тя и затвори вратата зад тях. — Обслужвахте се един друг, а?

— Млъквай! — нареди Мики и я прегърна.

Докато Мики целуваше Алис, Едуард застана зад нея, обгърна я с ръце и пое в дланите си гърдите й. Тя сякаш леко се изненада, но не възрази. Мики усети как ръцете на Едуард се плъзгат между собственото му тяло и това на жената и разбра, че Едуард се трие в задника й.

След малко другото момиче попита:

— А аз какво да правя? Нещо не ми обръщате много внимание.

— Сваляй си гащите — каза й Едуард. — После е твой ред.

Когато бе малък, Хю смяташе, че банка „Пиластър“ е собственост на разносвачите. Тези хора всъщност бяха нисши служители, които изпълняваха ролята на куриери и прислужници; обаче до един имаха представителна външност, ежедневното им официално облекло бе безукорно, от джобовете на елеците им висяха сребърни верижки за часовници; освен това крачеха из банката с такова достойнство и тежест, че на едно дете му изглеждаха като най-важните хора в нея.

Хю дойде тук за първи път, когато бе на десет години. Доведе го дядо му, братът на стария Сет. Залата на първия етаж с мраморните си стени му бе заприличала на вътрешността на църква: просторна, елегантна, тиха. Място, където отбрани свещенослужители извършваха неразбираеми ритуали в служба на божество, наречено Пари . Дядо му го бе развел навсякъде — на третия етаж, където меките килими на пода заглушаваха всеки звук и където се намираха партньорите в банката и чиновниците, отговарящи за кореспонденцията им (там, в стаята на партньорите, Хю получи чаша шери и чиния с бисквити); беше и на четвъртия етаж, където обиколи седналите на масите си старши чиновници (всичките — много напрегнати и с очила), заобиколени от купчинки документи, вързани с панделки като подаръци; отиде и при младшите чиновници на последния етаж, които седяха на високите си бюра, подредени в редица като войничетата играчки на Хю, и записваха котировки в счетоводните книги с изцапаните си с мастило пръсти. Най-хубаво обаче, или поне за Хю, бе в мазето, където в специални трезори се пазеха договори, по-стари и от дядо му, където имаше хиляди пощенски марки, които чакаха някой да ги оближе и залепи на пликове, а освен това в отделна стая бе складирано мастило в огромни стъклени буркани. Той разсъждаваше над процеса с удивление и интерес: мастилото влизаше в банката, после чиновниците го изразходваха, за да пишат върху хартията, а накрая готовите документи биваха връщани в мазето, където се пазеха за вечни времена. И по някакъв начин в резултат на този процес се правеха пари.

Сега вече тайнствеността си бе отишла. Днес знаеше, че грамадните счетоводни книги, подвързани с кожа, не са загадъчни древни текстове, а най-обикновени списъци на финансови операции, съставяни с много труд и старателно поддържани и осъвременявани; собствените му пръсти се бяха изкривили и бяха винаги изцапани с мастило от дългото писане в тези книги. Менителницата вече не бе магическо заклинание, а просто обещание да се платят пари на някаква определена бъдеща дата, записано на лист хартия и гарантирано от банката. Оказа се, че сконтирането (като дете бе смятал, че това означава да преброиш отзад напред от сто до едно) всъщност е практиката да се купуват менителници на малко по-ниска от номиналната им стойност, задържането им до датата на падежа и после осребряването им с минимална печалба.

Хю бе общ помощник на Джонас Мълбъри, главния чиновник. Мълбъри бе плешив мъж на около четирийсет години, добродушен, но леко кисел. Той винаги отделяше от времето си, за да обясни всичко подробно, но и много бързо откриваше грешките и отправяше критики, ако Хю проявеше дори най-малкото невнимание и прибързаност. Хю работеше под прякото му ръководство от една година, и вчера бе направил сериозна грешка. Загубил бе товарителницата за една пратка Брадфордски платове, предназначени за Ню Йорк. Производителят на платове от Брадфорд бе дошъл долу, в банковата зала и си бе поискал парите. Само че Мълбъри трябваше първо да погледне товарителницата, преди да одобри изплащането, а пък Хю не успя да намери документа. Принудиха се да помолят фабриканта да дойде пак на другата сутрин.

В крайна сметка Хю откри товарителницата, обаче цяла нощ се бе притеснявал заради нея. Тази сутрин вече бе измислил нова система, според която да разпределя документите за Мълбъри.