Кен Фолет - Опасно богатство

Едуард се върна с питиетата и предложи:

— Хайде да отидем при Нели.

Глътнаха брендито си и излязоха на улицата. Отвън Тонио и Ейприл се сбогуваха и хлътнаха в една сграда, която приличаше на евтин хотел. Хю предположи, че ще си наемат стая за един час или може би за цялата нощ. Чудеше се дали да продължи нататък с Едуард и Мики. Не се забавляваше особено, но изпитваше любопитство — искаше да разбере какво точно се случва в „При Нели“. В крайна сметка си каза, че след като е решил да опита насладите на покварения живот, ще е най-добре да довърши вечерта, а не да се отказва по средата.

„При Нели“ се намираше на „Принцес стрийт“, малко след „Лестър скуеър“. На вратата бяха застанали двама униформени портиери. Когато тримата млади мъже пристигнаха, портиерите тъкмо отпращаха един мъж на средна възраст, който носеше бомбе.

— Само с вечерно облекло — пресече един от тях възраженията на посетителя.

Те очевидно познаваха Едуард и Мики, защото първият докосна шапката си в знак на поздрав, а вторият им отвори вратата. Младежите тръгнаха по един дълъг коридор, който водеше до друга врата. След като бяха внимателно огледани през шпионката, вратата се отвори пред тях.

Вътрешността малко напомняше на салон за гости в скъпа лондонска къща. Зад металните решетки на две големи камини горяха огньове, навсякъде имаше дивани, столове и малки масички, а стаята бе пълна с мъже и жени във вечерно облекло.

На човек му стигаше обаче само миг, за да разбере, че това не е обикновена приемна. Повечето мъже не бяха свалили шапките си. Приблизително половината от тях пушеха — нещо, което не се позволяваше в изисканите салони за гости — освен това някои бяха свалили палтата и вратовръзките си. Повечето жени бяха напълно облечени, но няколко като че ли носеха само бельо. Част от тях седяха в скутовете на мъжете или се целуваха с тях, а една-две позволяваха и доста по-интимни ласки.

За първи път в живота си Хю попадаше в публичен дом.

Беше доста шумно, тъй като мъжете подвикваха шеги и закачки, жените се смееха, а някъде невидим цигулар свиреше валс. Хю последва Мики и Едуард, които прекосиха помещението. По стените бяха закачени картини на голи жени и съвкупяващи се двойки и Хю започна да усеща възбуда. В другия край на стаята, под огромна маслена картина, изобразяваща оргия на открито, седеше най-дебелата личност, която Хю бе виждал през живота си. Това бе една силно гримирана жена с огромен бюст, облечена в лилава рокля с размерите на палатка. Тя се бе разположила на грамаден стол, приличен на кралски трон, и бе заобиколена от момичета. Зад нея се виждаше широко стълбище, застлано с червен килим, което вероятно водеше към спалните на горния етаж.

Едуард и Мики се приближиха към трона и се поклониха, а Хю отново последва примера им.

Едуард каза:

— Нел, мила моя, позволи ми да ти представя братовчед си, господин Хю Пиластър.

— Добре дошли, момчета — поздрави ги Нел. — Елате и позабавлявайте тези прекрасни момичета.

— Малко по-късно, Нел. Тази вечер играе ли се?

— При Нели винаги се играе — отвърна му тя и махна с ръка към една странична врата.

Едуард се поклони отново и заяви:

— Ще се върнем.

— Да не забравите, момчета!

Продължиха нататък.

— Държи се като кралица! — измърмори Хю.

Едуард се засмя.

— Това е най-добрият публичен дом в Лондон. Някои от мъжете, които й се кланят тази вечер, утре сутринта ще се поклонят на кралицата.

Отидоха в съседната зала, където дванайсет или петнайсет мъже бяха седнали около две маси за „Бакара“. На около трийсет сантиметра от ръба на всяка маса с тебешир бе очертана бяла линия, през която играчите побутваха чиповете, които залагаха. Пред почти всички присъстващи имаше питиета, а въздухът бе изпълнен с цигарен дим.

Край едната от масите имаше няколко свободни стола и Едуард и Мики веднага заеха два от тях. Нарочен сервитьор им донесе чипове, за които всеки от тях му подписа разписка.

Хю тихо запита Едуард:

— Какви са залозите?

— Най-ниският е една лира.

На Хю му хрумна мисълта, че ако играе и спечели, би могъл да си позволи някоя от жените в предишната стая. Той нямаше цяла лира в джобовете си, но очевидно кредитът на Едуард тук бе добър. После обаче си спомни как Тонио изгуби десет гвинеи на боя с плъхове.

— Няма да играя — отсече.

Мики отвърна провлачено:

— Не сме си и представяли, че ще го направиш.

Хю се почувства неловко. Зачуди се дали да не помоли някой сервитьор да му донесе питие, после обаче размисли. Вероятно цената на една чаша бе колкото седмичната му надница. Играчът, у когото бе банката, раздаде карти (вадеше ги от една обувка) и Мики и Едуард заложиха. Хю реши да се измъкне оттук.