Кен Фолет - Опасно богатство

— С какво се занимаваш напоследък? — попита го.

— Аташе съм на посланика на Кордоба в Лондон — отговори Тонио.

— Наистина ли? — заинтригува се Мики.

Повечето държави в Южна Америка не виждаха смисъл да поддържат посолство в Лондон, обаче Кордоба от десет години имаше дипломатическа мисия тук. Без съмнение Тонио бе получил поста чрез семейството си, Силва, което имаше стабилни връзки в столицата Палма. За разлика от тях, Папа бе само провинциален барон, който не можеше да задейства такива връзки.

— И в какво се състои работата ти?

— Отговарям на писма от британски фирми, които искат да търгуват с Кордоба. Разпитват ме за климата, за валутата ни, за транспорта във вътрешността, за хотелите и всякакви други неща.

— По цял ден ли работиш?

— Не се случва често. — Тонио снижи глас. — Недей да казваш на никого, но през повечето дни ми се налага да напиша само две-три писма.

— А плащат ли ти? — Много дипломати разполагаха със собствени средства и работеха без пари.

— Не, обаче имам стая в посолството, в него и ям; освен това получавам пари за дрехи. Плащат ми и абонамента за клубовете.

Мики бе очарован. Тъкмо такава служба би му подхождала, затова изпитваше завист. Безплатна квартира и храна, при това му покриваха основните нужди, каквито имаше всеки млад мъж, обичащ удоволствията — в замяна на един час работа всяка сутрин. Мики се зачуди дали няма някакъв начин да го „освободи“ без много шум от поста му.

Едуард се върна с пет малки чашки бренди и раздаде на всички. Мики изпи своята на една глътка. Питието бе евтино и от него вътрешностите му пламнаха.

Изведнъж кучето започна да ръмжи и да тича в кръг като полудяло, да опъва веригата си. Козината на врата му настръхна. Мики се огледа и забеляза двама мъже, които тъкмо влизаха. Те носеха клетка, пълна с огромни плъхове, които бяха дори по-възбудени и обезумели от кучето — търчаха напред-назад, минаваха един под друг и се прескачаха, без да спират ужасено да пищят. Всички кучета в помещението започнаха да лаят и за известно време настъпи ужасна какофония, докато собствениците им се опитваха да ги укротят с крясъци.

Заключиха входа и залостиха отвътре вратата. Мъжът с омазненото палто започна да събира залозите.

Хю Пиластър отбеляза:

— За бога, никога не съм виждал толкова големи плъхове. Откъде ги намират?!

Отговори му Едуард:

— Специално ги отглеждат за целта — обясни той и се обърна да говори с един от мъжете, които се грижеха за тях. — Колко са за този кръг?

— Шест дузини — отвърна му човекът.

Едуард обясни:

— Това значи, че в ямата ще има седемдесет и два плъха.

Тонио попита:

— Как се правят залозите?

— Можеш да заложиш на кучето или на плъховете. А пък ако смяташ, че плъховете ще победят, можеш да се обзаложиш колко от тях ще са все още живи, когато кучето умре.

Мърлявият мъж подвикваше залозите и прибираше парите в замяна на парченца хартия, на които надраскваше числата с плътен молив.

Едуард заложи един суверен на кучето, а Мики — шилинг на шест оживели плъха, за което залозите бяха пет към едно. Хю отказа да залага, какъвто си беше тъп дръвник, забеляза Мики.

Ямата бе дълбока около метър и двайсет и бе заобиколена с дървена ограда със същата височина. По протежението й бяха разположени груби свещници, които хвърляха ярка светлина в дупката. Свалиха намордника на кучето и го пуснаха на арената през една дървена портичка, която веднага след това затвориха и залостиха. То застана с изпънати, сякаш забити в пода крака, изправена козина на врата и втренчен поглед: чакаше плъховете. Мъжете, които се занимаваха с тях, взеха клетката. Настъпи момент на мълчаливо очакване.

Изведнъж Тонио каза:

— Десет гвинеи на кучето.

Мики се изненада. Тонио бе говорил за работата си и страничните си доходи като човек, който трябва да е много внимателен с харченето на пари. Излъгал ли го беше? Или просто правеше залози, които не можеше да си позволи?

Букмейкърът се поколеба. Залогът и за него бе твърде висок. В крайна сметка, след миг размисъл, той написа фиш, подаде го на Тонио и прибра в джоба си парите му.

Двамата мъже люшнаха клетката назад и после напред, сякаш се канеха да я метнат цялата в дупката. В последния момент обаче на предната й страна се отвори един капак на панти и плъховете се изсипаха, пищящи от ужас, във въздуха. Ейприл се сепна и извика от изненада, а Мики се засмя.

Кучето се захвана за работа със смъртоносна концентрация. Челюстите му ритмично щракаха, докато плъховете валяха върху него. Сграбчваше някой, прекършваше му гръбнака с едно тръсване на голямата си глава, пускаше го на пода и посягаше към следващия.