Кен Фолет - Опасно богатство

Миризмата на кръв се усили, на човек му прилошаваше от нея. Всички кучета в стаята лаеха неистово, а и зрителите допринасяха за усилването на шума — жените пищяха от вида на кървавото меле, а мъжете крещяха окуражително към кучето или плъховете. Мики не спираше да се смее.

Измина известно време, преди плъховете да разберат, че в дупката са като в капан. Някои започнаха да тичат покрай стената и да търсят изход; други подскачаха в безуспешни опити да се захванат за отвесните стени; трети се скупчиха на едно място. В продължение на няколко секунди кучето правеше каквото си поиска и изби повече от дузина.

А после плъховете се обърнаха като един, все едно бяха чули призивен сигнал. Започнаха да се хвърлят към кучето, да хапят краката му, хълбоците му и късата му опашка. Някои се покачиха на гърба му и впиха острите си зъби във врата и ушите му, а един захапа долната му устна и увисна на нея. Люлееше се наляво-надясно, като по този начин избягваше смъртоносните челюсти, докато кучето започна да вие от ярост и го удари в пода. Едва тогава плъхът пусна раздраната и окървавена плът.

Кучето продължи да се върти шеметно в кръг. Хващаше плъх подир плъх и ги убиваше, но зад него винаги изникваха още и още. Когато то започна да се уморява, половината плъхове вече бяха мъртви. Хората, които бяха заложили на трийсет и шест живи плъха (защото коефициентът бе най-висок), независимо от малката вероятност за такъв резултат, сега скъсаха фишовете си. Онези пък, които бяха заложили на по-малък брой плъхове, започнаха да викат още по-силно.

Кучето кървеше от двайсет или дори трийсет отворени рани. Подът стана хлъзгав от кръвта му и влажните трупове на плъховете. То все още размахваше едрата си глава, все още чупеше гръбнаците им с ужасяващата си челюст, но сега се движеше малко по-бавно, а краката му не стъпваха така сигурно по размекнатата лепкава земя. „Сега“, помисли си Мики, „започва да става интересно“.

Плъховете усетиха, че кучето е уморено и станаха по-смели. Когато захапеше някой от тях, друг скачаше към гърлото му. Притичваха между краката му и под корема му и се хвърляха към меките части на тялото му. Една особено голяма гадина впи зъби в задния му крак и отказа да се пусне. То се обърна и посегна да го захапе, но в този момент друг плъх се хвърли към муцуната му и го разсея. А после кракът на кучето отказа — Мики реши, че плъхът е прегризал сухожилието му — и то започна да куца.

Сега се обръщаше много по-бавно. Десетината плъха, които все още бяха живи, сякаш разбраха това и като по команда го нападнаха отзад. То ги захапваше уморено, още по-уморено трошеше гръбнаците им и уморено пускаше труповете на окървавения под. Долната половина на тялото му обаче се бе превърнала в кървава каша, то не можеше да издържи още дълго. Мики си помисли, че е проявил проницателност и вероятно ще има точно шест живи плъха, когато псето умре.

После то сякаш получи внезапен прилив на енергия. Завъртя се на три крака и уби още четири плъха в рамките на четири секунди. Това обаче бе последното му усилие. Пусна четвъртия плъх, а краката му се подкосиха. Обърна глава още веднъж и хлопна челюсти, но този път не успя да докопа нито един плъх. Главата му клюмна.

Плъховете започнаха да се хранят.

Мики ги преброи: останали бяха шест.

Погледна спътниците си. На Хю като че ли му бе станало лошо. Едуард подметна:

— Твърде силно за твоя стомах, а?

— Кучето и плъховете правят само онова, което им налага природата — отвърна Хю. — Отвращават ме не те, а хората.

Едуард изсумтя и отиде да купи още пиене.

Ейприл се обърна с блеснали очи към Тонио — мъж, който (както тя си мислеше) можеше да си позволи да загуби десет гвинеи на едно залагане. Мики обаче се вгледа по-внимателно в лицето му и забеляза белезите на паника. „Не вярвам, че може да си позволи да изгуби десет гвинеи“, помисли си.

След това Мики прибра от букмейкъра печалбата си: пет шилинга. Тази вечер вече бе спечелил пари. Имаше обаче чувството, че онова, което бе научил за Тонио, в крайна сметка ще му донесе много повече.

Хю бе най-силно отвратен от Мики. По време на целия бой Мики не бе спрял да се смее истерично. Първоначално Хю не успя да се сети защо от този смях го побиват тръпки и му звучи така зловещо познат. После си припомни, че Мики се бе смял по същия начин, докато Едуард мяташе дрехите на Питър Мидълтън в басейна в изоставената кариера. Това бе неприятно напомняне за едно много мрачно събитие.