Слезе по задното стълбище до мазето и отиде до стаята, където държаха пощата. Двама куриери разпределяха писмата, а заявленията за руския заем вече бяха изпълнили една голяма торба. Хю реши, че ще накара двама от младшите чиновници да сметнат бройката на заявленията, а след това той ще провери изчисленията им.
Работата му отне по-голямата част от деня. Оставаха само няколко минути до четири следобед, когато провери за втори път последния вързоп и добави последната колонка цифри. Емисията не бе изкупена чрез подписката: не бяха продадени облигации на стойност малко повече от сто хиляди лири. Дефицитът не бе кой знае колко голям, ако го съпоставиш с общата стойност на заема, два милиона лири. Само че между малко непродадени облигации и продадени малко повече имаше сериозна разлика от психологическа гледна точка, и партньорите щяха да се разочароват. Записа окончателните резултати на чист лист хартия и тръгна да намери Мълбъри. Сега банковата зала бе утихнала. Пред дългото, гладко полирано гише бяха застанали няколко клиенти. От другата страна на гишето чиновниците качваха и сваляха от лавиците големите счетоводни книги. В „Пиластър“ нямаше много сметки на частни лица. Това бе търговска банка, която отпускаше заеми на предприемачите да финансират бизнеса си. Както би казал старият Сет, Пиластрови не се интересуваха от мазните пенита на бакалина, нито искаха да броят парцаливите банкноти на шивача — в това нямаше достатъчно печалба. Обаче всички членове на семейството имаха сметки в банката, а услугата се предлагаше и на малък брой извънредно богати клиенти. Сега Хю забеляза един от тях: сър Джон Камъл. Хю се бе запознал със сина му в „Уиндфийлд“. Сър Джон бе слаб и плешив мъж, който получаваше огромни приходи от въгледобивните мини и пристанищата, разположени в земите му в Йоркшир. В момента той крачеше по мраморния под, нетърпелив и раздразнен.
Хю се обърна към него:
— Добър ден, сър Джон, надявам се, че са се погрижили за вас?
— Не, всъщност не, млади момко. Тук никой ли не работи?!
Хю бързо се огледа, но не видя никой от партньорите или старшите чиновници. Реши да поеме сам инициативата.
— Искате ли да дойдете с мен до стаята на партньорите, сър? Сигурен съм, че те ще пожелаят да ви видят.
— Добре.
Хю го поведе нагоре по стълбите. Всички партньори работеха заедно в една голяма зала — за да могат да се наблюдават един друг, както повеляваше традицията. Помещението бе обзаведено като стая за четене в изискан мъжки клуб: с кожени дивани, библиотечни шкафове и голяма маса в центъра, на която имаше най-различни вестници. На стените бяха закачени поставените в рамки портрети на мъжете от поколения Пиластър, които гледаха своите наследници отвисоко над подобните си на клюнове носове.
Залата обаче бе празна.
— Някой от тях ще се върне всеки момент, сигурен съм — каза Хю. — Мога ли да ви предложа чаша „Мадейра“?
Отиде до бюфета и наля щедро от виното, докато сър Джон се настаняваше на едно от кожените кресла.
— Аз съм Хю Пиластър, между другото.
— О, така ли? — Сър Джон като че ли се умилостиви, след като разбра, че говори с един Пиластър, а не с обикновен служител. — А в „Уиндфийлд“ учил ли си?
— Да, сър. Бях там заедно със сина ви Албърт. Наричахме го „Гърбушкото“.
— На всички от семейство Камъл им викат така.
— Не съм го виждал от… оттогава.
— Отиде в колония Кейп. Там му хареса толкова, че не се е връщал изобщо. Сега отглежда коне.
Албърт Камъл бе във водоема през онзи съдбоносен ден през 1866 г. Хю никога не бе чувал неговата версия за това как се бе удавил Питър Мидълтън.
— Бих искал да му пиша — каза Хю.
— Смея да кажа, че ще се зарадва на писмо от стар училищен приятел. Ще ти дам адреса му. — Сър Джон се приближи до масата, потопи една писалка в мастилницата и надраска нещо на лист хартия. — Заповядай.
— Благодаря ви. — Сър Джон напълно се бе укротил, забеляза Хю със задоволство. — Мога ли да направя нещо друго за вас, докато чакате?
— Ами, можеш да се погрижиш за това — и извади от джоба си един чек.
Хю го разгледа внимателно. Чекът бе на стойност сто и десет хиляди лири — най-големият личен чек, с който Хю се бе занимавал.
— Тъкмо продадох една мина на съседа — обясни сър Джон.
— Мога да ви го депозирам.
— Каква лихва ще получа?
— Към момента е четири процента.
— Ами, предполагам, че става.
Хю се поколеба. Хрумна му, че ако убедеше сър Джон да си купи руски облигации, емисията за заема щеше да се покрие. Вече нямаше да бъде с малък дефицит, а щеше да има известен излишък. Дали да го спомене? Вече бе излязъл извън правомощията на поста си, защото бе довел гост в стаята на партньорите. Въпреки това реши да рискува.
Читать дальше