Кен Фолет - Опасно богатство

Двете живееха в Сохо, деляха стая в една порутена къща на „Карнаби стрийт“, близо до приюта „Сейнт Джеймс“. Ставаха около обяд, обличаха се внимателно и излизаха на улицата. До вечерта обикновено бяха открили двама мъже, които да им платят вечерята. Ако не успееха пък, оставаха гладни. Почти не разполагаха с пари, но и не се нуждаеха от кой знае какво. Когато дойдеше време да се плаща наемът, Ейприл молеше някой от мъжете за „заем“. Мейзи ходеше все с едни и същи дрехи и переше бельото си всяка вечер. Тия дни някой щеше да й вземе нова рокля. Надяваше се, че рано или късно един от мъжете, който й купуваше вечеря, щеше или да се ожени за нея, или да я уреди като своя любовница.

Ейприл все още се вълнуваше заради латиноамериканеца, когото бе срещнала, Тонио Силва.

— Само си помисли, може да си позволи да загуби десет гвинеи на едно залагане! — палеше се тя. — А и аз винаги съм харесвала червена коса.

— Аз обаче не харесах другия латиноамериканец, мургавия — каза Мейзи.

— Мики ли? Ама той е страхотен!

— Да, но в него има нещо твърде потайно. Така ми се стори.

В този миг Ейприл посочи една голяма къща.

— Това е домът на бащата на Соли.

Сградата бе разположена навътре, сравнително далеч от улицата, и пред нея имаше алея, описваща полукръг. Самата къща приличаше на старогръцки храм с редицата колони отпред, които стигаха чак до покрива. На голямата входна врата проблясваше месинг, а прозорците бяха закрити с червени кадифени завеси.

Ейприл подметна:

— Само си помисли — може един ден да живееш там.

Мейзи поклати глава.

— Няма начин.

— И преди се е случвало — заяви Ейприл. — Само трябва да си малко по-разтропана и възбуждаща от ония богаташки момичета, а това не е особено трудно. След като се ожениш, за нула време ще се научиш да им имитираш акцента и всичко останало. И без това си говориш много добре, освен като се ядосаш. А и Соли е добро момче.

— Добро дебело момче — намръщи се Мейзи.

— Ама е толкова богат! Хората твърдят, че баща му си държи симфоничен оркестър в провинциалния имот — в случай, че му се прииска да чуе малко музика след вечеря!

Мейзи въздъхна. Не искаше да мисли за Соли.

— Вие къде отидохте, след като се разкрещях на тоя Хю?

— Да гледаме бой с плъхове. А после аз и Тонио влязохме в хотела на Бат.

— Направи ли го с него?

— Естествено! Че защо иначе да ходим в хотела?

— Да играете вист?

Двете се разкикотиха.

След миг Ейприл я изгледа подозрително.

— Ама и ти го направи със Соли, нали?

— Доставих му удоволствие — отвърна Мейзи.

— Какво значи това?

Мейзи направи многозначителен жест с главата си и двете отново се разсмяха.

Ейприл се поинтересува:

— Само си го накарала да свърши? И защо?

Мейзи сви рамене.

— Е, може и да си права — каза Ейприл. — Понякога е най-добре да не им позволяваш всичко още на първата среща. Ако ги подмамиш и ги оставиш леко разочаровани в началото, това може да ги накара да те искат повече.

Мейзи смени темата.

— Срещата с хора с името Пиластър ме накара да си припомня разни неприятни неща от миналото — каза тя.

Ейприл кимна.

— Началници! Мамка му, мразя ги и в червата! — възкликна тя с неочаквана злоба. Езикът, който Ейприл използваше, бе по-вулгарен и от онзи, с който Мейзи бе свикнала в цирка. — Никога няма да бачкам за някакъв си шеф. Затуй го работя това. Сама си слагам цената и ми плащат предварително!

— Аз и брат ми напуснахме дома си в деня, когато Тобайъс Пиластър банкрутира — каза Мейзи и се усмихна печално. — Може да се каже, че днес съм тук заради семейство Пиластър.

— А какво направи, след кат’ избяга от къщи? Веднага ли отиде в цирка?

— Не. — Сърцето на Мейзи се сви, когато си припомни колко уплашена и самотна се бе чувствала тогава. — Брат ми се промъкна на един кораб, който отиваше за Бостън. Оттогава нито съм го виждала, нито съм го чувала. Спах на едно сметище в продължение на седмица. Благодаря на Господ, че времето бе меко, това стана през май. Валя само една нощ. Покрих се с някакви парцали, а после години наред не можах да се отърва от бълхите… Спомням си погребението.

— Чие?

— На Тобайъс Пиластър. Погребалното шествие мина по улиците. Той бе голяма клечка в града. Спомням си едно малко момче, не беше много по-голямо от мен, което носеше черно палто и черен цилиндър и държеше майка си за ръката. Сигурно е бил Хю.

— Да, сигурно — съгласи се Ейприл.

— След това вървях пеша до Нюкасъл. Преоблякох се като момче и започнах да помагам в една конюшня. Даваха ми да спя в сламата, при конете. Останах там три години.