Кен Фолет - Опасно богатство

Думите му бяха твърде близо до истината и тя се почувства неудобно.

— Това беше преди много години — измърмори и отклони погледа си.

Той продължи, сякаш Огъста не бе казала нищо.

— Не се тревожа за себе си. Иска ми се да съм старши партньор, но мога да мина и без това. Бих се справил добре на този пост — може би няма да съм толкова енергичен и деен като баща си; може би ще предпочета да работя в сътрудничество с повече хора. Обаче Джоузеф не става за тази работа. Той е импулсивен и избухлив, взима лоши решения; а ти влошаваш нещата, защото подхранваш амбицията му и замъгляваш трезвия му поглед. Той се справя добре, когато е в група и има кой да го направлява и възпира. Но не може да бъде водачът, преценките му не са достатъчно добри. В дългосрочен план ще навреди на банката. Не те ли е грижа за това?

За момент Огъста се запита дали не е прав. Дали не застрашаваше гъската, която снасяше златните яйца? Но в банката имаше толкова много пари — никога не биха могли да ги изхарчат, дори никой от тях повече да не работеше и ден през живота си. А и бе направо смешно да твърди, че Джоузеф ще навреди на банката. Работата на партньорите не бе кой знае колко трудна: те отиваха в банката, четяха финансовите страници на вестниците, даваха пари на заем на хората и събираха лихвите. Джоузеф можеше да се справи не по-зле от който и да било от тях.

— Вие, мъжете, винаги се преструвате, че банкерството е много сложно и тайнствено — отсече, — но не можете да ме заблудите! — После осъзна, че тонът й е отбранителен. — Ще се оправдавам пред Господ, не пред теб! — заяви.

— Наистина ли ще отидеш при баща ми, както си заплашила? — попита Самюъл. — Знаеш, че това би могло да го убие.

Тя се поколеба само за секунда. После твърдо отвърна:

— Няма друг начин.

Той се взираше в нея в продължение на дълго време.

— Дяволско създание такова! Вярвам ти — каза накрая.

Огъста затаи дъх. Дали щеше да се предаде? Усещаше победата, която бе почти в ръцете й. Въображението й рисуваше картина — някой казваше почтително: „Позволете да ви представя госпожа Джоузеф Пиластър — съпругата на старшия партньор в банка «Пиластър»…“.

Той се подвоуми, след което каза с неприкрито отвращение:

— Много добре. Ще кажа на останалите, че не искам да ставам старши партньор, когато баща ми се оттегли.

Огъста потисна триумфалната си усмивка. Беше спечелила. Обърна му гръб, за да скрие въодушевлението си.

— Наслаждавай се на победата си — с горчивина я посъветва Самюъл, — но помни, Огъста, че всички имаме тайни. Дори и ти. И един ден някой ще използва тайните ти срещу теб по същия начин, и тогава ще си спомниш какво си ми причинила.

Огъста се смути. Какво имаше предвид? Без никаква логична причина се сети за Мики Миранда, но веднага прогони мисълта за него.

— Нямам тайни, от които да се срамувам — отвърна.

— Наистина ли?

— Не! — отсече тя, но увереността му я безпокоеше.

Той я изгледа особено.

— Вчера дойде да ме види един млад адвокат на име Дейвид Мидълтън.

В продължение на няколко секунди тя не можеше да направи връзката.

— Предполага ли се, че трябва да знам кой е?

Всъщност името звучеше обезпокоително познато.

— Срещала си го веднъж, преди седем години, по времето на едно следствие.

Изведнъж Огъста се смрази. Мидълтън: това бе името на момчето, което се бе удавило.

Самюъл каза:

— Дейвид Мидълтън смята, че брат му Питър е бил убит — от Едуард.

Огъста отчаяно искаше да седне някъде, но не желаеше Самюъл да разбере колко се е разстроила.

— Защо, за бога, се опитва да ни създава проблеми сега, седем години по-късно?

— Каза ми, че никога не е бил доволен от резултатите от следствието. Запазил мълчание, защото се притеснявал, че така само ще усили страданието на родителите си. Само че майка му починала скоро след Питър, а тази година се споминал и баща му.

— А защо е дошъл при теб, вместо при мен?

— Членуваме в един и същи клуб. Както и да е. Той е прочел отново протоколите от делото и казва, че е имало няколко очевидци, които никога не са били викани да дадат показания.

„Да, наистина е имало“, тревожно си помисли Огъста. Онзи пакостник Хю Пиластър, бе единият; едно момче от Южна Америка — Тони или нещо подобно; както и трето, чиято самоличност така и не бяха узнали. Ако Дейвид Мидълтън се добереше до някой от тях, цялата история можеше да излезе наяве.

Самюъл говореше замислено:

— От твоята гледна точка вероятно е било жалко, че следователят е направил забележките за героизма на Едуард. Те са възбудили подозрения. Хората биха повярвали, че Едуард е стоял на ръба и е гледал, без да знае какво да предприеме, докато момчето се е давело. Само че който го е срещал е наясно, че той не би пресякъл и улицата, за да помогне някому, камо ли да се гмурне във водоем, за да спаси давещо се момче.