Кен Фолет - Опасно богатство

А след това Тонио Силва пристигна в Лондон.

Появи се в дома на Хю в предградията навръх Коледа. Хю бе в кухнята, даваше на момчетата горещо мляко и препечени филийки с масло за закуска. Нора все още се обличаше: смяташе да ходи в Лондон, за да пазарува за празника, макар почти да нямаше пари за харчене. Хю се бе съгласил да си остане вкъщи и да се грижи за момчетата, тъй като днес в банката нямаше спешни задачи за него.

Той сам отвори вратата на гостенина си — нещо, което му напомни миналото, когато живееше с майка си във Фолкстън. Тонио си бе пуснал брада и мустаци, сигурно за да скрие белезите от побоя, който му бяха нанесли главорезите на Мики преди единайсет години. Хю обаче веднага го разпозна по косата с цвят на морков и безразсъдната усмивка. Навън валеше сняг и шапката и раменете на Тонио бяха побелели.

Хю въведе стария си приятел в кухнята и му наля чай.

— Как ме намери? — попита.

— Не беше лесно — отвърна Тонио. — В някогашната ти къща нямаше никого, а пък банката бе затворена. Аз обаче отидох до „Уайтхейвън хаус“ и се видях с леля ти Огъста. Тя, впрочем, изобщо не се е променила. Не знаеше точния ти адрес, но си спомни, че е в Чингфорд. А как произнесе името — все едно е някакъв затворнически лагер някъде из Земята Ван Димен 26 26 Ван Димен — първото име на о-в Тасмания, който е служел като наказателна колония. — Б.пр. .

Хю кимна.

— Не е толкова зле. Момчетата са си добре. На Нора й е трудно.

— Огъста не се е преместила в друга къща.

— Не. Всъщност тя носи най-много вина за кашата, в която се намираме, но въпреки това единствена отказва да приеме реалността. Скоро ще научи, че има и по-лоши места от Чингфорд.

— Например Кордоба — вметна Тонио.

— Как е там?

— Брат ми загина по време на битка.

— Съжалявам да го чуя.

— В момента войната е в застой, положението е патово. Сега всичко зависи от британското правителство. Онази страна, която спечели признание, ще получи и кредит, ще набави продоволствия за армията си и ще смаже противника. Именно затова съм тук.

— Президентът Гарсия ли те изпраща?

— Не, дори по-добре. Аз вече официално съм посланикът на Кордоба в Лондон. Миранда бе освободен от длъжността.

— Прекрасно!

Хю бе изключително доволен, че Мики най-сетне е бил уволнен. Досега страшно му тежеше и му беше неприятно, че човек, който бе откраднал два милиона лири от него, свободно обикаля из Лондон. Мики ходеше по клубове и театри, на вечери и празненства, сякаш нищо не се бе случило.

— Донесох и акредитивните си писма. Вчера ги депозирах в Министерството на външните работи — добави Тонио.

— И се надяваш да убедиш министър-председателя да подкрепи твоята страна?

— Да.

Хю го изгледа въпросително.

— А как по-точно?

— Гарсия е президентът — Великобритания би трябвало да подкрепи законното правителство.

Хю си помисли, че това не звучи особено убедително.

— Досега не го е направила.

— Просто ще кажа на министър-председателя, че би трябвало.

— Лорд Солсбъри е твърде зает да натиска капака на врящата тенджера, в която се е превърнала Ирландия — няма време за гражданската война в някаква отдалечена южноамериканска държавица.

Хю не искаше да говори така негативно, но в ума му вече се оформяше една идея.

Тонио заяви раздразнено:

— Е, моята работа е да убедя Солсбъри, че трябва да обърне внимание на онова, което се случва в Южна Америка, дори да мисли за други неща.

Той обаче виждаше слабостта на подхода си и след известен размисъл подхвърли:

— Е, добре де. Ти си англичанин — как мислиш, с какво мога да привлека вниманието му?

Хю отговори веднага:

— Обещай му, че ще предпазите британските инвеститори от загуби.

— Как?

— Не съм сигурен, засега само мисля на глас.

Хю се завъртя на стола си. В краката му четиригодишният Сол строеше замък от дървени кубчета. Усещането бе странно: тук, в малката кухня на евтината къща в предградията, в момента се решаваше съдбата на цяла страна.

— Английските инвеститори вложиха два милиона лири в корпорация „Пристанище Санта Мария“, като най-голям бе приносът на банка „Пиластър“. Всички директори в компанията бяха членове или сподвижници на семейство Миранда и не се съмнявам, че цялата сума е отишла право във военния фонд на Миранда. Трябва да си върнем тези пари.

— Но те са изхарчени за оръжие и муниции.

— Така е. Обаче семейство Миранда вероятно притежава имущество и земя на стойност милиони.