Кен Фолет - Опасно богатство

След миг пушекът започна да се разнася. Хю мерна някаква фигура в мъглата и се хвърли към нея. Мики го забеляза и се обърна, но вече бе прекалено късно. Хю се метна отгоре му, Мики падна и оръжието изхвърча от ръката му, описа дъга над парапета и падна долу, на релсите. Хю се стовари върху Мики, но веднага се смъкна от него и се изтърколи по-далеч.

И двамата се изправиха на крака с усилия. Мики се наведе, за да вземе бастуна си. Хю пак се втурна към него и го блъсна на земята, но Мики не изпусна бастуна, а и веднага се надигна. Хю замахна към него, но не беше удрял никого от двайсет години и пропусна. Мики се възползва от възможността и го халоса по главата с бастуна. Болката бе ужасна. Мики го удари отново. Сега вече Хю наистина се разяри, изръмжа от гняв и фрасна с глава лицето на Мики. Противниците залитнаха назад, задъхани.

После от гарата се разнесе рязко изсвирване — композицията потегляше отново. На лицето на Мики се изписа паника и Хю предположи, че е смятал да избяга с този влак, че не може да си позволи да остане още час в Чингфорд, толкова близо до местопрестъплението. Оказа се прав: Мики се обърна и хукна към гарата.

Хю се втурна след него.

Мики не бе особено добър в бягането, особено след многото нощи, прекарани в пиене по бордеите; Хю обаче бе прекарал целия си живот като възрастен, седнал зад бюро, и не бе в по-добра форма. Мики влетя в гарата, точно когато влакът тръгваше. Хю го последва, силно запъхтян. Когато изскочиха на перона, един кондуктор изкрещя:

— Хей! Къде са ви билетите?

В отговор Хю извика:

— Убийство!

Мики се затича по перона, опитваше се да се вмъкне в последния вагон. Хю се впусна след него, като се стараеше да не обръща внимание на болката, която пронизваше странично тялото му. Кондукторът също се включи в преследването. Мики настигна влака, сграбчи ръкохватката и скочи на първото стъпало. Хю се метна по него и го стисна за глезена, но го изпусна. Служителят се препъна в Хю и полетя към земята с лицето надолу.

Когато Хю успя да се изправи на крака, вече нямаше начин да настигне влака. Загледа се отчаяно след него. Видя как Мики отвори вратата и внимателно влезе във вагона, а тя се затвори зад гърба му.

Железничарят се изправи, отупа снега от дрехите си и попита:

— Какво, по дяволите, бе всичко това?

Хю се преви надве. Нямаше сили дори да говори и дишаше тежко — въздухът излизаше от гърдите му като от пробит мях.

— Застрелян бе човек — отговори той, когато успя да си поеме дъх. Веднага щом възвърна донякъде силите си и отново можеше да се движи, тръгна към входа на гарата. Махна с ръка на кондуктора да го последва и го отведе до моста, където лежеше Тонио.

Хю коленичи до тялото. Куршумът бе улучил Тонио между очите и от лицето му не бе останало кой знае какво.

— Божичко, какъв ужас! — възкликна железничарят.

Хю преглътна с усилие, обзет от гадене. Насили се да пъхне ръка под палтото на Тонио и да провери дали сърцето му бие. Както и бе очаквал, не усети нищо. Припомни си дяволитото момче, заедно с което се бе къпал във водоема в Епископска гора преди двайсет и четири години и го обхвана дълбока скръб. Стана му толкова тъжно, че в очите му избиха сълзи.

Умът му все повече се проясняваше и той скоро си даде сметка как точно Мики е планирал всичко. Той имаше приятели във външното министерство, както и всеки друг дипломат, дори по-некадърните. Някой от тези приятели сигурно му бе подхвърлил — вероятно на прием или вечеря, която бяха посетили снощи — че Тонио е в Лондон. Тонио вече бе депозирал акредитивните си писма и Мики бе разбрал, че дните му са преброени. Но ако Тонио срещнеше смъртта си, положението отново щеше да стане объркано и неясно. В Лондон нямаше да има човек, който да защитава каузата на президента Гарсия, а пък Мики щеше да си остане на длъжността посланик. Това бе единствената надежда на Мики. Само че се бе наложило да действа бързо и да поеме голям риск, тъй като разполагаше само с един-два дни, за да реагира.

Как бе разбрал къде да открие Тонио? Може би бе наредил да го следят — или пък Огъста му бе казала, че Тонио е идвал при нея и е питал къде да намери Хю. Както и да бе станало, той бе проследил Тонио до Чингфорд.

За да издири къщата на Хю, щеше да му се наложи да говори с твърде много хора. Той обаче се бе сетил, че рано или късно Тонио ще трябва да се върне на гарата, затова го бе причакал там. Замислил бе да го убие — и свидетелите на убийството, ако има такива — и да избяга с влака.