Кен Фолет - Опасно богатство

— Какво?

— Ще съобщя на полицията, че ти си убил Питър Мидълтън, чичо Сет и Соли Грийнборн!

Явно Огъста му бе казала за убийството на стария Сет. Мики се вгледа в Едуард, който в момента изглеждаше ужасно жалък. „Как съм го изтърпял толкова време?“, зачуди се Мики. Изведнъж осъзна колко щастлив ще бъде да го остави.

— Кажи на полицията — заяви. — Тя и без това ме преследва за убийството на Тонио Силва. Все едно дали ще ме обесят за четири убийства, или за едно.

И след тези думи излезе, без да поглежда назад. Нае си файтон от „Парк лейн“ и нареди на кочияша да го откара на „Кенсингтън Гор“, до „Уайтхейвън хаус“. Докато пътуваше, тревожно размишляваше за здравето си. Нямаше никакви симптоми на болестта: нито обрив по кожата, нито необясними бучки и подутини по гениталиите. Само че трябваше да изчака, за да се увери. Проклет да е Едуард! Дано се пържи в ада!

Притесняваше се и заради Огъста. Не я бе виждал, откакто банката фалира. Дали щеше да му помогне? Знаеше, че винаги бе водила борба със силното си сексуално желание към него. Веднъж дори — колкото и странни да бяха обстоятелствата — наистина се бе поддала на страстта. В онези дни и Мики я желаеше. По-късно огънят у Мики бе угаснал, но подозираше, че у нея се е разгорял още по-силно. Надяваше се да е така, защото възнамеряваше да я помоли да избяга с него.

Вратата му отвори не обичайният прислужник на Огъста, а някаква раздърпана жена, препасана с мърлява престилка. Докато прекосяваше фоайето, Мики забеляза, че то не е особено чисто. Очевидно Огъста бе изпаднала в затруднено положение. Това всъщност бе даже по-добре за него, тъй като тя щеше да е по-склонна да приеме плана му.

Самата Огъста обаче изглеждаше все така внушително и властно, когато влезе в салона. Облечена бе в лилава копринена блуза с буфан ръкави и черна разкроена пола. Като млада тя спираше дъха на мъжете с външността си, но дори сега, на петдесет и осем години, все още можеше да накара минувачите да се обръщат след нея. Мики си припомни колко я бе искал, когато бе шестнайсетгодишен хлапак, но сега от това не бе останало нищо. Налагаше се да се преструва.

Тя не му протегна ръка.

— Защо си дошъл? — попита студено. — Ти съсипа и мен, и семейството ми!

— Не съм имал намерение да…

— Сигурно си знаел предварително, че баща ти смята да предизвика гражданска война.

— Но аз нямах представа, че заради тази война кордовските облигации ще загубят стойността си! — оправда се той. — Нима вие сте предполагали, че ще стане така?

Огъста се поколеба. Отговорът бе очевиден: и тя не бе допускала подобно нещо.

Бронята й се бе пропукала; Мики усети това и се опита да разшири пукнатината.

— Ако знаех, нямаше да го направя — по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да ви навредя!

Виждаше се, че й се иска да му повярва.

Тя обаче каза:

— Ти си убедил Едуард да измами партньорите си, така че да получиш своите два милиона лири!

— Смятах, че в банката има толкова много пари, че нищо лошо няма да се случи!

Огъста отвърна поглед и тихо промълви:

— И аз така си мислех.

Той се възползва от предимството си.

— Както и да е, това сега няма значение — днес напускам Англия… и вероятно никога няма да се върна.

Тя го погледна и внезапно в очите й проблесна страх. Той разбра, че я е уловил в капана си.

— Защо? — попита Огъста.

Нямаше време за заобиколни приказки.

— Днес стрелях по един човек и го убих. В момента полицията е по петите ми.

Тя ахна и го хвана ръката.

— Кого?

— Антонио Силва.

Тя се шокира и развълнува. По лицето й изби руменина, а очите й ярко заблестяха.

— Тонио ли? И защо?

— Представляваше заплаха за мен. Запазил съм си билет за парахода, който тръгва тази нощ от Саутхамптън.

— Толкова скоро!

— Нямам друг избор.

— И си дошъл да си вземеш сбогом? — попита го и сведе съкрушено поглед.

— Не.

Тя отново вдигна очи. Надежда ли се виждаше в тях? Той се подвоуми за миг, след което се хвърли смело в дълбокото.

— Искам да дойдеш с мен.

Очите й се разшириха и Огъста направи крачка назад.

Той продължи да стиска ръката й.

— Сега, когато трябва да си тръгна така прибързано, осъзнах нещо — нещо, което трябваше да призная поне пред себе си много отдавна. Сигурен съм, че ти винаги си била наясно. Обичам те, Огъста.

Вживяваше се в ролята си, без да изпуска от поглед лицето й. Следеше изражението й, както мореплавателят наблюдава промените по океанската повърхност. За кратко тя се опита да демонстрира удивление, но много бързо се отказа. Усмихна се съвсем лекичко от благодарност, после се изчерви почти като момиче; а накрая в очите й се появи пресметливо пламъче, което му подсказа, че преценява какво може да спечели и какво — да изгуби.