Кен Фолет - Опасно богатство

Когато стигнаха, Мейзи благодари набързо на Ейприл и се втурна към гарата. Сградата бе претъпкана с пътници, които бяха пазарували за Коледа и се връщаха по родните си места или домовете си в предградията. Въздухът бе натежал от сажди и пушек. Хората се поздравяваха и изпращаха, като едва успяваха да надвикат скърцането на стоманените спирачки и шума, когато от локомотивите излизаше пара. Тя си проби път до билетното гише през тълпата от натоварени с пакети и вързопи жени, чиновници с бомбета на главите, които се прибираха по-рано за празника, машинисти и огняри с почернели от сажди лица, деца, коне и кучета.

Трябваше да изчака петнайсет минути, докато влакът пристигне. Застанала на перона, наблюдаваше сълзите, стичащи се по лицата на двама млади, които се сбогуваха. Завиждаше им.

Влакът с пуфтене се придвижваше през бедняшкия квартал „Бетнал Грийн“, предградието Уолтъмстоу, покритите със сняг полета на Уудфорд. Спираше на всеки няколко минути. Макар така пътуването да бе два пъти по-бързо, отколкото с теглена от коне карета, на Мейзи й се струваше безкрайно дълго. Тя не спря да гризе ноктите на ръцете си и да се притеснява дали Хю е добре.

На гарата в Чингфорд я спряха полицаи и я помолиха да влезе в чакалнята. Един детектив я попита дали тази сутрин е била в околността. Очевидно полицията търсеше свидетели на убийството. Мейзи обясни, че никога преди не е идвала в Чингфорд. После, подтиквана от внезапен импулс, попита:

— Освен Антонио Силва, някой друг пострадал ли е?

— Двама души са получили незначителни охлузвания и синини по време на свадата.

— Безпокоя се за един свой приятел, който познаваше господин Силва. Казва се Хю Пиластър.

— Господин Пиластър се е борил с извършителя, при което е бил ударен по главата — отвърна детективът. — Нараняванията му не са сериозни.

— О, благодаря на Бога! — възкликна Мейзи. — Бихте ли ме упътили към дома му?

Полицаят й каза откъде да мине.

— По-рано днес господин Пиластър бе в Скотланд ярд. Не зная дали вече се е прибрал.

Мейзи се зачуди дали направо да се върне в Лондон, след като се бе уверила, че с Хю всичко е наред. По този начин щеше да избегне срещата с противната Нора. Само че щеше да се почувства по-добре, ако го видеше. Освен това не се страхуваше от Нора. Тръгна към къщата му през дебелата няколко сантиметра снежна покривка.

Докато вървеше по новите улици покрай евтините къщи с голи полянки отпред си помисли, че Чингфорд представлява грозен контраст на Кенсингтън. Вероятно Хю приемаше стоически падението си, но едва ли можеше да се каже същото за Нора. Кучката се бе омъжила за Хю заради парите му и едва ли й харесваше отново да живее в мизерия.

Когато почука на вратата на дома им, отвътре се чу детски плач. Отвори й момче на около единайсет години.

— Ти трябва да си Тоби, нали? — попита Мейзи. — Дойдох да видя баща ти. Аз съм госпожа Грийнборн.

— Страхувам се, че баща ми го няма — много учтиво отговори момчето.

— Кога очакваш да се прибере?

— Не зная.

Мейзи имаше чувството, че са излъгали надеждите й. С такова нетърпение бе очаквала срещата си с Хю! Разочарована, тя подхвърли:

— Може би ще е най-добре само да му кажеш, че съм видяла вестника и съм наминала, за да проверя дали всичко е наред.

— Разбирам. Ще му предам.

Нямаше за какво повече да разговарят. Може би трябваше да се върне на гарата и да изчака следващия влак за Лондон. Е, поне бе избегнала Нора и вероятността да се скарат. Канеше се да си тръгне, но нещо в изражението на момчето я обезпокои. То сякаш… се страхуваше. Тя взе импулсивно решение и отново се обърна към него.

— Майка ти вкъщи ли си е?

— Не, страхувам се, че и нея я няма.

Това бе странно. Хю вече не можеше да си позволи гувернантка. Мейзи си помисли, че нещо не е както трябва и запита:

— Може ли да говоря с човека, който в момента се грижи за вас?

Момчето се поколеба.

— Всъщност с братята ми сме сами.

Да, интуицията на Мейзи не я бе подвела. Какво ставаше? Как така три малки момчета бяха оставени съвсем сами в къщата? Не бе сигурна дали да се намесва, защото знаеше, че Нора Пиластър страшно ще се разфучи. От друга страна, не можеше и просто да си отиде и да остави децата на Хю на произвола на съдбата.

— Аз съм стара приятелка на баща ви… и на майка ви — каза.

— Видях ви на сватбата на леля Доти — сети се Тоби.

— А, да. Ъ-ъ… може ли да вляза?

На лицето на Тоби се изписа облекчение.

— Да, моля ви — отвърна той.