Кен Фолет - Опасно богатство

Детективът, който трябваше да разговаря с Огъста, дойде с обяснението, че позвънил и почукал на вратата на „Уайтхейвън хаус“, но никой не му отворил.

— Аз имам ключ — заяви Хю.

— Вероятно е излязла за малко — предположи Магридж, — а аз искам сержантът да отиде до посолството на Кордоба. Защо лично не проверите какво става в „Уайтхейвън хаус“?

Доволен, че може да направи нещо, Хю си нае файтон до „Кенсингтън Гор“. И той позвъни и почука, но не му отвориха. Очевидно и последните слуги бяха напуснали. Отключи си и влезе.

В къщата бе студено. Криенето не бе в стила на Огъста, но Хю реши все пак да претърси стаите — просто за всеки случай. На първия етаж нямаше следи от човешко присъствие. Той се качи на втория и надникна в спалнята й.

Видяното го изненада. Вратите на гардероба зееха, чекмеджетата на скрина бяха издърпани, по леглото и столовете бяха нахвърляни дрехи. Това съвсем не бе характерно за Огъста: тя държеше край нея всичко да е добре подредено, а умът й бе много организиран. Първоначално Хю си помисли, че е имало грабеж. После обаче му хрумна друга, поразяваща идея.

Хукна по стълбището нагоре, където на четвъртия етаж се намираха помещенията за прислугата. Когато преди седемнайсет години той самият живееше в къщата, на четвъртия етаж имаше килер, в който държаха куфарите и пътническите сандъци.

Вратата на стаичката бе отворена. Вътре имаше само няколко куфара, но липсваше голям сандък, какъвто се използва при пътуване с параход.

Огъста бе избягала!

Той бързо провери и останалите стаи в къщата. Както и очакваше, не откри никого. Помещенията за прислугата и спалните за гости вече миришеха на мухъл, тъй като отдавна не бяха използвани. Надникна в стаята на чичо си Джоузеф и се учуди. Тя изглеждаше по същия начин, както и преди седемнайсет години, макар че иначе навсякъде обзавеждането бе сменяно поне няколко пъти. Хю се канеше да излезе, когато погледът му случайно попадна върху шкафчето, в което бе изложена ценната колекция на Джоузеф от кутийки за емфие.

Във витрината нямаше нищо.

Хю се намръщи. Знаеше, че колекцията не е предадена в аукционната къща — Огъста не бе дала на никой да се докосне до предметите в дома й.

Следователно бе взела кутийките със себе си.

Те струваха поне сто хиляди лири — с тези пари спокойно би могла да живее до края на дните си, без да се лишава от нищо.

Само че те не й принадлежаха. Бяха собственост на синдиката.

Реши да тръгне след нея.

Хукна по стълбите и изхвърча на улицата. Няколко метра по-нататък имаше пиаца за файтони. Файтонджиите бяха застанали в кръг, разговаряха и потропваха с крака по паважа, за да се стоплят.

Хю изтича при тях и попита:

— Някой от вас случайно да е возил лейди Уайтхейвън днес следобед?

— Бяхме двама — отвърна един от кочияшите. — Вторият й трябваше за багажа!

Останалите се разкикотиха сподавено.

Подозренията на Хю се потвърждаваха.

— Къде я откарахте?

— „Ватерло стейшън“, за влака в един часа, който прави връзка с пристанището.

Този влак пътуваше до Саутхамптън, откъдето Мики се канеше да отплува. Тези двамата отдавна се бяха сдушили. Мики се увърташе около нея непрекъснато, целуваше й ръка, ласкаеше я. Независимо от осемнайсетте години разлика във възрастта, те си пасваха като двойка.

— Само че изпуснаха влака — прибави след миг файтонджията.

— Те ли? — зачуди се Хю. — Имало ли е някой с нея?

— Един възрастен мъж в инвалидна количка.

Очевидно не ставаше дума за Мики. Кой бе тогава? Никой от семейството не бе толкова болен, че да използва инвалидна количка.

— Казвате, че са изпуснали влака. Знаете ли кога тръгва следващият?

— В три часа.

Хю хвърли поглед към часовника си. Сега бе два и половина. Можеше и да успее.

— Откарайте ме до „Ватерло“ — каза и скочи във файтона.

Стигна до гарата съвсем навреме. Точно колкото да си купи билет и да се качи във влака, който беше с отделни купета.

Докато локомотивът набираше скорост през районите с евтини жилищни сгради в Южен Лондон, Хю тръгна по коридора, който минаваше по цялата дължина на влака.

Не му се наложи дълго да търси Огъста. Тя бе седнала във второто купе.

Хвърли й само един поглед и побърза да отмине, за да не бъде забелязан.

Мики не беше с нея. Вероятно бе заминал с предишния влак. Единственият друг пътник в купето с нея бе възрастен мъж, върху чиито колене бе преметнато плътно одеяло.

Хю влезе в следващото купе и си намери място. Нямаше смисъл веднага да предизвиква сблъсък с Огъста. Кутийките за енфие може би не бяха у нея — нищо чудно да бяха в някой от куфарите й, които се намираха в багажното отделение. Ако говореше с нея сега, само щеше да я предупреди. Най-добре да изчака, докато влакът пристигне в Саутхамптън. Щеше да скочи от него, да намери някой полицай, а после да се изправи срещу нея, докато разтоварват багажа й.