Кен Фолет - Опасно богатство

— В такъв случай, предлагам да оставите спорните предмети на грижите на полицията. Ако проверката ни покаже, че претенциите ви са основателни, те ще ви бъдат върнати.

Огъста се подвоуми. Хю знаеше, че сърцето й се къса да се раздели с такова богатство. Би трябвало обаче да знае, че е неминуемо — нали? Бяха я спипали на местопрестъплението. Имаше късмет, че няма да я пратят в затвора.

— Къде са кутийките, милейди? — попита полицаят.

Хю чакаше.

Огъста посочи един от куфарите.

— Всичките са вътре.

— Ключът, ако обичате?

Тя се подвоуми отново и отново се предаде. Извади неголяма халка с ключовете за багажа си, избра един и го подаде на инспектора.

Той отвори куфара. Той бе пълен с калъфи за обувки. Огъста посочи един от тях. Полицаят го отвори и извади лека дървена кутия за пури. Повдигна капака и под него се разкриха множество малки предмети, внимателно увити в хартия. Той взе един и го отви. Показа се малка златна кутийка, върху която под формата на гущер бяха разположени диамантени люспи.

Хю въздъхна дълбоко от облекчение.

Инспекторът го погледна.

— Знаете ли колко трябва да са на брой?

Всички в семейството бяха наясно.

— Шейсет и пет — отговори Хю. — По една за всяка година от живота на чичо Джоузеф.

— Ще желаете ли да ги преброите?

— Всичките са там! — намеси се Огъста.

Въпреки това Хю ги преброи. Наистина бяха шейсет и пет. Обзе го задоволство от победата му.

Инспекторът взе кутийката и я предаде на свой колега.

— Ако искате да отидете с полицай Невил до управлението, той ще ви даде официална разписка за предметите.

— Изпратете я в банката — отсече тя. — Сега мога ли да си вървя?

Хю продължаваше да е неспокоен. Огъста бе разочарована, но не бе кой знае колко отчаяна. Човек би могъл да си помисли, че се безпокои за нещо друго — нещо, което бе по-важно от кутийките за енфие. А и къде беше Мики Миранда?

Инспекторът се поклони и Огъста продължи нататък, следвана от тримата натоварени носачи.

— Много ви благодаря, инспекторе — обърна се Хю към него. — Съжалявам само, че не успяхте да хванете и Миранда.

— Ще го направим, сър. Той няма да се качи на борда на „Ацтек“, освен ако ненадейно не се научи да лети!

Към тях се приближи пазачът на багажното отделение, който буташе по перона инвалидна количка. Той спря пред Хю и полицая и попита:

— И сега какво се предполага да правя с това?

— Какъв е проблемът? — поинтересува се търпеливо инспекторът.

— Онази жена, с многото багаж и птицата на шапката…

— Лейди Уайтхейвън, да.

— Тя се качи на „Ватерло“ с някакъв възрастен джентълмен. Настани го в купе в първа класа, а после ме помоли да взема инвалидния стол в багажното отделение. „Честта е моя“, отвърнах аз. Ама тя слиза в Саутхамптън и се преструва, че не знае за какво говоря. „Сигурно ме бъркате с някого“, казва ми. „Малко вероятно — има само една такава шапка“, отвръщам аз.

— Точно така! — прекъсна го Хю. — Файтонджията каза, че е била с мъж в инвалидна количка… а пък в купето с нея имаше някакъв възрастен човек.

— Казах ли ви! — победоносно възкликна пазачът.

Инспектор Магридж внезапно престана да изглежда като нечий добродушен чичо и рязко се обърна към Хю.

— А забелязахте ли въпросния възрастен човек да минава през бариерата?

— Не, не го видях. А пък огледах всички пътници. Леля Огъста бе последна… — И после изведнъж разбра. — Мили боже! Мислите ли, че това е бил дегизираният Мики Миранда?

— Да, така смятам. Но къде може да е в момента? Дали не е слязъл на някоя спирка по пътя?

— Няма как — обясни пазачът. — Това е експресен влак, не спира никъде от „Ватерло“ до Саутхамптън.

— В такъв случай ще претърсим влака! Трябва все още да е в него.

Само че Мики го нямаше.

Корабът „Ацтек“ бе украсен целият с цветни фенери и книжни гирлянди. Когато Огъста се качи на борда, коледното празненство бе в разгара си: на главната палуба свиреше оркестър, а пасажерите във вечерно облекло пиеха шампанско и танцуваха с приятелите си, които бяха дошли да се сбогуват с тях.

Един стюард отведе Огъста по великолепното стълбище до самостоятелна каюта на горната палуба. Огъста бе изхарчила всичките си пари в брой, за да запази най-доброто свободно помещение, тъй като смяташе, че с колекцията кутийки в багажа си няма причина да се притеснява за средства. От стаята се излизаше направо на палубата, а вътре имаше голямо легло, умивалник в цял размер, удобни столове и електрически лампи. Върху скрина бе поставена ваза с цветя, до леглото имаше кутия с шоколадови бонбони, а върху ниската масичка в кофа с лед се изстудяваше бутилка шампанско. Огъста се канеше да накара стюарда да отнесе шампанското, после обаче промени решението си. Започваше нов живот. Може би от днес нататък щеше да пие само шампанско.