Кен Фолет - Опасно богатство

Огъста го бутна, така че да се опре на борда.

Последният етап бе най-мъчителен. Наведе се и хвана долния ремък. После си пое дълбоко въздух и дръпна.

Част от тежестта на сандъка бе поета от парапета, и въпреки това на Огъста й беше страшно трудно. Едва успя да го повдигне на няколко сантиметра. Почти веднага обаче коженият ремък се изплъзна между пръстите й и дъното на куфара се стовари на палубата.

Нямаше да се справи.

Известно време си почиваше. Чувстваше се изцедена и изтръпнала, само че не можеше да се откаже. Толкова усилия бе вложила, за да домъкне сандъка до тук. Трябваше да опита отново.

Приведе се и пак стисна ремъка.

— Огъста, какво правиш? — обади се Мики за пореден път.

— Припомни си как е умрял Питър Мидълтън — отговори тя с нисък, ясен глас.

Замълча за миг, но отговор от куфара не последва.

— Ти ще умреш по същия начин — добави.

— Не, моля те, Огъста, любов моя!

— Водата, която ще изпълни дробовете ти, ще бъде по-студена и солена; но и ти ще изпиташ същия ужас като него, когато усетиш как смъртта стисва в леден юмрук сърцето ти.

Той започна да крещи:

— Помощ! Помощ! Моля ви, някой да ме спаси!

Огъста сграбчи отново ремъка и напъна с всички сили. Дъното на сандъка се отлепи от палубата. Когато Мики осъзна какво точно се случва, приглушените му викове станаха по-високи и ужасени и успяха да проникнат през шума на двигателите и морето. Много скоро някой щеше да го чуе и да дойде. Огъста дръпна отново. Успя да повдигне долната част на куфара на нивото на гърдите си и спря, изтощена. Помисли си, че не може повече. От вътрешността на сандъка се разнесе обезумяло драскане — Мики отчаяно се опитваше да се измъкне. Тя затвори очи, стисна зъби и тласна. Докато се напрягаше да го избута през перилата, усети как нещо в гърба й поддаде и като че се скъса. Извика от болка, но продължи да повдига куфара. Сега дъното му се намираше по-високо от капака. То се плъзна на няколко сантиметра напред по парапета, после спря. Гърбът на Огъста страхотно я болеше. Всеки миг някой пътник щеше да се появи, разбуден насред пиянската си дрямка от писъците на Мики.

Знаеше, че ще успее да бутне само още веднъж. Това трябваше да бъде и последният напън. Тя събра всичките си сили, затвори очи, стисна зъби и упорито пренебрегнала болката в гърба си, тласна товара.

Сандъкът бавно се плъзна напред по оградата, после полетя в празното пространство.

Мики изкрещя — проточен, пронизителен вой, който потъна в свиренето на вятъра.

Огъста се подпря на перилата, за да не се свлече на палубата — толкова силна бе болката. Наблюдаваше как големият сандък пада бавно и как се преобръща във въздуха, докато снежинките танцуваха край него. Удари се в повърхността на водата със страхотен плисък. После потъна.

Миг по-късно изплува отново. Огъста предположи, че известно време ще се носи по вълните. Болката в гърба й бе мъчителна и жената копнееше да си легне, за да я успокои малко. Вместо това остана, опряна на перилата. Следеше съсредоточено как сандъкът подскача нагоре-надолу по повърхността и как се губи от поглед.

Изведнъж край нея се разнесе мъжки глас.

— Стори ми се, че чух някой да вика за помощ — разтревожено каза човекът.

Огъста моментално се взе в ръце. Обърна се и видя до себе си млад мъж с копринен халат и шал на врата.

— Аз бях — отговори и се насили да се усмихне. — Сънувах кошмар и се събудих с вик. Излязох на палубата, за да си прочистя ума.

— А! Сигурна ли сте, че сега сте добре?

— Да, напълно. Много сте любезен.

— Ами, добре. Лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Учтивият младеж се върна в каютата си.

Огъста се вгледа отново в морето. След малко щеше да се върне в леглото си, но й се искаше да остане тук още известно време. Мислеше за онова, което щеше да се случи. Водата щеше да се процеди през тесните пукнатини и бавно да изпълни сандъка. Тялото на Мики щеше да се издига сантиметър по сантиметър, а междувременно той щеше да се бори вътре и да се опитва да отвори капака. Когато водата покриеше носа и устата му, той щеше да затаи дъх и да го сдържа, докато може. Накрая обаче нямаше да издържи, инстинктивно щеше да опита да си поеме въздух и студената, солена морска вода щеше да нахлуе в устата му, да се плъзне по гърлото му и да изпълни дробовете му. Той щеше да се гърчи и бори още известно време, разкъсван от болка и ужас; после обаче силите щяха да го напуснат, движенията му щяха да се забавят и да спрат, мракът бавно щеше да го обгърне и Мики щеше да умре.