Кен Фолет - Опасно богатство

— Ако тя не се прибере, дали госпожа Грийнборн би се грижила за нас?

„Можеш да разчиташ на едно дете веднага да напипа същността на проблема“, помисли си Хю и се опита да избегне директния отговор.

— Тя управлява цяла болница — обясни. — Трябва да се грижи за десетки пациентки. Съмнявам се, че има време и за вас, момчета. А сега, стига толкова въпроси. Лека нощ.

Тоби очевидно не се бе отказал, но засега премълча.

— Лека нощ, татко.

Хю угаси свещта и излезе от стаята му, като затвори вратата зад гърба си.

Мейзи беше приготвила какао.

— Сигурна съм, че би предпочел бренди, но не намерих.

Хю се усмихна.

— Ние от по-долната част на средната класа не можем да си позволим алкохолни напитки. Какаото става.

На един поднос бяха поставени няколко чаши, но нито Мейзи, нито Хю посегнаха към тях. Вместо това останаха в средата на стаята, загледани един в друг. Мейзи първа наруши мълчанието.

— Прочетох за стрелбата в следобедния вестник и дойдох да проверя дали си добре. Открих децата, които бяха сами, затова им приготвих вечеря. После седнахме да те чакаме.

След тези думи се усмихна примирено и разбиращо, сякаш казваше, че от Хю зависи какво ще стане от тук нататък.

Изведнъж той започна да се тресе. Подпря се на облегалката на стола, за да не падне.

— Денят бе много напрегнат — каза разтреперан. — В момента се чувствам малко особено.

— Може би ще е по-добре да седнеш.

Внезапно го заля любов към нея. Вместо да се вслуша в съвета й, той я притисна към себе си.

— Прегърни ме, силно — примоли се.

Тя се подчини и обгърна кръста му с ръце.

— Обичам те, Мейзи — промълви Хю. — Винаги съм те обичал.

— Зная — отвърна му тя.

Той се вгледа в очите й, които се изпълниха със сълзи. Наблюдаваше как една се откъсна от клепачите й и се плъзна по бузата й. Приведе се и я изпи с устни.

— След всичките тези години — каза. — След всичките тези години.

— Люби ме, Хю — подкани го тя. — Искам да ме любиш тази нощ.

Той кимна в съгласие.

— И всяка следваща от тук нататък.

А после отново я целуна.

От „Таймс“

„На 30-ти май, в дома си в Антиб, Франция, след дълго боледуване, почина Граф Уайтхейвън, бившият старши партньор на банка «Пиластър».“

— Едуард е мъртъв — подхвърли Хю, когато вдигна поглед от вестника.

В купето до него седеше Мейзи, облечена в наситеножълта лятна рокля на червени точки и с малка шапка с жълти панделки от тафта на главата. Двамата пътуваха към училище „Уиндфийлд“ за Деня на годишното награждаване.

— Той беше долна, отвратителна свиня… но ще липсва на майка си — отвърна Мейзи.

През последните осемнайсет месеца Огъста и Едуард живееха заедно в Южна Франция. Независимо от всичко, което бяха сторили, синдикатът им изплащаше същата издръжка като на останалите Пиластър. И двамата бяха инвалиди: Едуард бе болен от сифилис в последен стадий, а Огъста страдаше от дискова херния и през по-голямата част от времето не ставаше от инвалидната количка. Хю бе чул, че независимо от болестта си, Огъста се е превърнала в некоронованата кралица на английската общност в тази част на света — сватосваше двойки, действаше като арбитър при спорове, организираше социални събития и налагаше правила на поведение.

— Той обичаше майка си — отбеляза Хю.

Мейзи го изгледа с любопитство.

— Защо го казваш?

— Това е единственото хубаво нещо, което се сещам за него.

Тя се усмихна нежно и го целуна по носа.

Влакът навлезе с пуфтене в гара „Уиндфийлд“, където трябваше да слязат. Днес бе краят на първата учебна година на Тоби и последната на Бърти. Денят бе топъл, слънцето ярко грееше. Мейзи отвори слънчобрана си (изработен от същата жълта коприна на червени точки като роклята й) и с Хю тръгнаха към училището.

То се бе променило много за изминалите двайсет и шест години, откакто Хю го бе напуснал. Някогашният директор, доктор Полсън, отдавна бе починал. Сега във вътрешния двор имаше негова статуя. Новият директор все още пазеше онова прословуто оръдие за наказания, на което казваха „Бастуна“, но го използваше по-рядко. Общежитието на първокурсниците все още се намираше в някогашния краварник, близо до каменния параклис, но имаше и нова сграда, в която биха могли да се поберат всички момчета. Обучението също се бе подобрило: Тоби и Бърти изучаваха и математика и география, освен латинския и гръцкия.

Откриха Бърти отвън, пред фоайето. От една-две години насам той бе надминал ръста на Хю. Бърти бе сериозно момче, трудолюбиво и добре възпитано; никога не се забъркваше в неприятности в училището, както някога правеше Хю. Наследил бе много от чертите на семейство Рабиновиц и на Хю много му напомняше на брата на Мейзи, Дан.